ТОВА Е ЛЮБОВ!
Ако ме питате,
дали съм го сънувала? - Не знам!
А камо ли –
дали съм го целувала? - Не съм!
Не бе запазил ред – на първия балкон.
С кресло, в мечтите ми, не бе се обзавел.
Не бе за мене библия, икона,
натрапчива, непостижима цел.
Как стана? - ако питате,
не мога да ви кажа.
До вчера знаех: своята земя,
компютъра, приятели, паважа –
със счупеното токче пред дома.
И неочаквано към него полетях.
В сърцето му направо се оказах.
Той влезе мигом,
до последния си залив,
във мен. Със пясък търкаше
петите ми на плажа.
Звезди ми сваляше, без думичка да каже.
Разперваше ръцете си широко,
а аз се хващах за врата му и летях.
Исках гранитната му дреха да понося.
Христос от камък бе,
но жив там го видях.
Отстъпи ми водите си зелени,
душата си до чисто да пера.
Оставяше ме всичко да му взема –
не жалеше ни обич, ни храна.
С птички от мрамор,
с мидички, с кристали,
напълни спомена ми – чак да натежи.
В гората пусна живи папагали,
с перца да галят чувства и очи.
Дори започна малко да боли
от красотата му, напънала сърцето
до край. До невъзможност да стои
в двете си камери,
като във гето.
Най-хубавият град на този свят!
Но той самият нямаше сърце,
а черна нощ
с лице от карнавали.
И под танцуващи, разкършени нозе,
душеше с примка бедните квартали.
Така се влюбих, тъй го пожелах!
Разбойник е. Но го преглътнах вече.
Да му простя, в ума си, не можах.
В робство душата ми
завинаги отвлече.
Държи я в „Януарската река“*.
А тялото – на жълтите павета
се върна. Да живее без душа.
Да чака с нея да се срещне…
на небето.
Маргарита Мартинова
------------------------------------
* „Януарска река“ на португалски – Rio de
Janeiro, е името на най-красивия град в света.
