ЖЕСТОКОСТ (Монолог на едно момче с Бога)

ЖЕСТОКОСТ

Маргарита МАРТИНОВА

Господи, ако можеш всичко,
нарисувай ми Нова луна
сред звездички!
Но така –
да прилича на малко козле,
със рогца
и копитца, със влажно носле,
със треперещо тънко гласче,
дето сутрин ме будеше вместо звънче.

Аз живеех далече
и от влак, и от къщи.
и от сутрин до вечер
всичко беше все същото.
Със рогаткото, само, бяхме верни другари.
Той не ме взе на подбив за дрехите стари.

Нарисувай ми, Боже, двурога
луната!
Звездочела и бяла, като мойто козле.
На рогцата
със свещ, на врата със венче.
Честна дума ти давам, че нямах вина
за кръвта Му, която събраха в котле!
Аз не го защитих. Аз бях само дете.

И тогава разбрах,
как се дави сърцето,
а отвън не личи.
Как в съня ти леглото
от сълзи горчи.
Как се правиш, че слушаш,
а всъщност Ги мразиш.
Как котле, но с отрова, във себе си пазиш.
Все надявах се тайно, че там на небето
е отишла душицата и на козлето.

Затова!
Нарисувай ми, моля те,
Млада луна!
Да се хвана за двата й острички рога,
да ме носи към някоя друга земя,
че с омраза, на таз, да живея не мога.
И не мога на никого тук да простя.

Искам някъде, някого,
пак да обичам.
Нищо друго.
Това е едничко!
Господи, нали можеш всичко?