Журналистката Маргарита Мартинова с награда от поетичния конкурс „Анна Ахматова“

 

• 07.12.2024
 
• СБЖ
 
• Розалина Евдокимова

Наталия Ерменкова връчва дипломата и наградата на Маргарита Мартинова - една от талантливите победителки в Международния литературен конкурс на името на Анна Ахматова

Съвсем наскоро приключи третото издание на Международния литературен конкурс „Анна Ахматова“, чийто организатор е Съюзът на рускоезичните писатели и журналисти в България. Конкурсът премина под мотото „Аз съм вашият глас“. В това толкова непоетично и изпълнено с напрежение време този литературен празник бе свежа глътка въздух.

За пореден път нашата колежка и вече утвърдила се като една от водещите съвременни български поетеси Маргарита Мартинова бе отличена с награда. В раздела „Поезия“ тя грабна втора награда с цикъла стихотворения „Не нам, а имени твоему!“ – На Анна Ахматова“, посветени на великата княгиня на руската поезия, както вече мнозина я наричат.

Гран при беше присъдена на Евгений Прудченко от Казахстан, а първата награда бе отредена за поетесата от Израел Виктория Левина, след която се нареждат Маргарита Мартинова и Николай Ерьомин, Русия. Третото място в раздела бе за Татяна Йотова от България.

Въпреки, че животът и нелеката съдба на великата поетеса да са й поднесли немалко душевни страдания, тя е успяла да се съхрани почти 77 години, които е отдала на поезията и родината. А най-ценната и скъпа награда за нея е била любовта и признанието на всички, които ценят словото.    

Световно признатата руска поетеса, любима на не едно поколение, ще остане такава и години след нас, защото едва ли ще се намери писател, поет, есеист или пък журналист, който да не открие в творчеството на Анна Ахматова  своето отражение, своята тема.

Това е направила и Маргарита Мартинова. В стиховете й се открива признанието към Ахматова. На нея тя е посветила своя поетичен цикъл, който е назовала с библейския израз „Не нам, а имени твоему!“

Но по-добре е да прочетете какво тя сподели за сайта на СБЖ по повод разтърсващите стихове, които е посветила на Ахматова. Стихове лишени от прозаични клишета, звучащи изповедно и преоткриващи Баховското звучене на българския език. Те наистина звучат като творение на великия композитор Йохан Себастиан Бах.

М. Мартинова: „Не бих нарекла участието си в този конкурс ламтеж за награда. Почувствах го като възможност повече хора да чуят част от думите, които съм си казвала на ум, докато съм чела стиховете на Анна Ахматова. Предизвикваше ме нейният финес и нейната брутална сила на творец, драмата на съдбата й, която надничаше зад всеки стих. Тя събира във фокус раздвоението на поколения творци и интелектуалци. Исках да излея в стих това, което тя събужда в мен. И може би, лекичко, повдигната на пръсти, успях да се докосна до нея. Поне така казват стотиците читатели, които са оставили отзиви под стиховете ми за Анна Ахматова в Интернет. Тя е толкова силна като въздейственост, че ако успееш да се потопиш в дълбините, до които стига талантът й, това се превръща в награда за самия теб. И ако някога в Русия е имало имперски орден „Света Анна“, то би трябвало да се учреди наново орден „Анна“, с който да се награждават поетите от цял свят. Защото творчеството на Анна Ахматова е било и си остава световен еталон за поезия.“ 

На Маргарита Мартинова да е честита поредната литературна награда, която не е само белег за нейния поетичен дар, а и признание, че в това толкова объркано време е нужна поезия, която да ни даде сили да превъзмогнем трудностите. 

Представяме ви цикъла стихове донесли на Маргарита Мартинова награда в Международниs литературен конкурс на името на великата Анна Ахматова:

Цикъл стихове

„НЕ НАМ, А ИМЕНИ ТВОЕМУ!“ – НА АННА АХМАТОВА“

                                                 

ПОДНЕБЕСНИ ЕТЮДИ

 

 И нека забравя очите неверни.

И нека тъгата след тях да обикна.

Градушка да бие в стъклата вечерни,

сама и дъждовна

в небето да скитам.

 

Не питайте дали съм счупена-цяла.

Не казвайте – тя беше жива-умряла.

Когато се върне душата от Горе,

единствена, може би,

ще отговори.

 

Но стълбище няма и няма просека

в живота обратно да слезе човека.

Да пише отново, да си доживее

тъй както го иска,

тъй както умее.

 

Земята далечна е приказка бяла,

красива и крехка в небесната зала.

Там някъде в нея, незримо, полека,

остава след стъпките

извор. Пътека.

 

Остава невинният смях на детето.

Вълшебният стих, дето движи сърцето.

Безсребрена обич, дарила надежда,

със спомен, пред който

главата се свежда.

.

И нека вали! Не търсете следите!

Божествена тайна насочва съдбите.

Дъждът ще отмие в небесното сито,

зрънцето добро

сред осилите скрито…

                                         ***

РЕИНКАРНАЦИЯ

Тази сутрин небето е пълно със пръст,

а реките – с отровни частици небе.

Заприлича отгоре водата на кръст,

върху който Исус втори път ще умре.

 

Под завивките тънки трепери деня,

избледнява в изстинала чаша кафе.

Във утайката черна от извечна вина,

е заровен тотемът, който сам се чете.

 

Лошо гледа градът, не обръщай глава,

свети с вълчи очи между храсти и лед.

Във немития мрак ще те дебне съдба,

във костюма на нищо не значещ човек.

 

Ей вратата му. Качваш стъпалата без дъх.

Него вече го няма. Ти си там, на върха.

По теб лепне потта и небесната пръст

От реброто ти Бог ще извае мъжа…

                 * * *

ГЛАСЪТ Е ТВОЯ СВОБОДА

Защото сложихме в гърлата тапа

да не крещим във тъмнината.

Защото думите увисват непонятни,

откъснати

от свойта същина.

Така висят рогата на елена,

във хижи на „киборги“,

унизени.

Мишена ярка на гърба на мрака,

създадена - да бъде повалена

със своята кармична красота.

***

Когато мислиш, че ловците тропат

в прозореца, а не дъжда…

Когато почнеш да трепериш в мрака

при мисълта

за шлиферите им зелени.

Но нямаш нищо под ръка,

ни брадва, нито нож, нито кама.

Нито рогата на елена.

Високо викай – да ги стреснеш.

Жена в беда!

Викът е твоето спасение.

Гласът е твоя свобода.

МАРГАРИТА МАРТИНОВА - С ВТОРАТА ОТ ТРИТЕ ГОЛЕМИ НАГРАДИ ОТ КОНКУРСА "ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ"

САКИС РУФАС "РЕКАТА НА СЪДБАТА" - БОЖЕСТВЕН!

ОТ ОРЕЛА НЯМА ПО-ГОРД В СИНИТЕ НЕБЕСА

МАРГАРИТА МАРТИНОВА - БИОГРАФИЯ И ЦИКЪЛ СТИХОВЕ ПРЕДСТАВЕНИ ОТ СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

 

"DEJA VU" - Стихове от Маргарита Мартинова

 

 (ТОВА ВЕЧЕ СЕ Е СЛУЧВАЛО)

 

Аз ти казвах:
Ще дойдат накрая „дърварите“!
Побеснели, ще почнат
да блъскат гората.
Зверове ще се мятат от страх под върхарите,
разлютени орли ще си сриват гнездата. 

Аз ти казвах:
Ще тлеят селата подпалени.
Автографи от пепел
раздава войната.
Във всемирната памет следите оставени
ще дамгосат без милост съня на децата. 

Казвах ти,
че жените ще мрат непогалени,
че мъжете, когато
се свърши храната,
монстери ще плодят. Ти наивно повярва ли,
че вулканите спят в своя гроб под тревата? 

И ти казвах:
Разкарай от къщата надписа:
„Тук живях. Тук творих.
Бях прочута, богата“.
Ще изскочат дракони от пещи угаснали.
Ще дерат и със нокти ще сринат стената.
 
Днес не казвам.
Мълча. Всичко е изтарашено.
А дърварите клада
редят под краката.
И когато се спрат, и избягат уплашени,
ще прилича на сирене с дупки Земята. 

                   Маргарита Мартинова

МАРГАРИТА МАРТИНОВА: „ВЛЯЗОХ ПРЕЗ ПОДНЕБЕСНИТЕ ВРАТИ НА „СЛОВОТО ДНЕС“

 

Благодаря ти, вестник "Словото днес", че ми отдаде от „плътта“ си и сподели с мен духа си, като постави цикъла ми стихове „Измеренията на душата“ върху твоите страници. И го направи така, че да „дишат“ с визуална свобода. Благодаря, че подсили подсъзнателното въздействие на оформлението чрез хармонизиране на шрифтове, лидинг, кърниг и позиционирането на самите отделни творби. И така направи по-значителна и себеразкриваща се, по-красноречива, тяхната поява.
Благодаря,  че допусна поезията ми в своята атмосфера на духовност, осенила изданието, която обгражда и подсилва звученето  на всички страници, на целия брой! Една светлина, сред която и аз почувствах стиховете си като изгрели.
На целият екип благодаря - главен редактор, редактори, секретари, страньори! На Иван Есенски благодаря!
Специални думи имам - развълнувани и щастливи, за Надя Попова, която отдели от времето си и отвори душата си да чуе стиховете ми – чрез усещането и уважението на творец към твореца!
Да е честит за всички вас - правители и участници в магията, наречена „Словото днес“, светлият празник на нашата писмовност и духовност!

                                                                                 Маргарита Мартинова 

ЛЮБОВ ЛИ Е ИЛИ Е БИЛО ЛУДОСТ

 

Не е любов! Магия е. И вуду. 
Дълбока обич, дето няма брод. 
Идея! Мисъл, стигнала до лудост.
Страстта, която 
ме направи роб.
 
Стигми от думи, с гвоздеи забити. 
Разпънат спомен – прикован виси.
Греховна, газя в пъкъла на дните,
в засипани
от пясъка води.
 
Напред пристъпвам – всичко на пазара.
Продажна скука, мед покрит с оси.
Назад се връщам – жилото остава,
забодено
така, че да боли.
 
Изгубих ключа, счупих катинара.
Разбити стомни, кой да ги краде.
Змия и мъка – хванеш ли им вяра,
едно от двете
ще те предаде.
 
Без теб животът – гръм да го удари.
Да ми забият във гърдите нож.
Но искам пак, дъхът ти да ме пари.
Носи ме към звездите
всяка нощ.

                               Маргарита Мартинова 

КАК ДА ПОЧИСТИМ РИБА ОТ КОСТИТЕ ЗА 10 МИНУТИ - ГЕНИАЛНО

 </p>

"КАК СА ЖИВЕЛИ С ТОЗИ СВОЙ ОГРОМЕН ТАЛАНТ - ПИТАМ" - Маргарита Мартинова

 

Една малка част от картините, които обичам и съм ги гледала "наживо" (Сергей Чепик, Ел Греко, Русо Митничаря, Муха, Пикасо, Петров Водкин, Иван Милев, Пол Делво и разбира се – Жерико ("Галопът на волните коне", която не можах да добавя). Животът ми би бил по-малко цветен без тях.

Картина на испанския художник-монументалист Жозе Мария Серт. Снимката съм направила в Париж, в "Пти Пале" - където имаше изложба по случай 135 години от рождението му (разбира се, че пак имаше дебнете между мен и "надзирателите", а албум не се продаваше). Пикасо е писал за него, че Серт е един от най-големите художници на века. Картините му, част от които са изпълнени в "гризайл" стил, са огромни и впечатляващи със своя сюрреализъм. Правил е и декори на оперни постановки, които също бяха изложени. Мащабността, с която пресъздава вижданията си за епохата, човека и човечеството е един от елементите, които са ключ към незабравата.

 

Ел Греко! Художникът, който прескочи 5 века с картините си. Как се живее така - ако ти си 500 години напред, а другите са си във времето? Когато в "Прадо" седна на пейката срещу петте му картини на стената, гледам и сълзите текат от очите ми. Същото се случва и в Будапеща в галерията им в центъра. И там има няколко картини . И в Толедо, в една църквица също - има фрески, рисувани от него. Периодично изпадал в депресии.  Разбирам напълно защо... Как се живее с този огромен талант, питам?

 

1.      

      Сергей Чепик - страхотен! Руски емигрант в Париж, обрал там всички възможни награди за своята живопис. Страдалец, непризнат по достойнство в родината си. Две от картините му за пръв път видях окачени в катедралата "Св. Павел" в Лондон. Между стенописи и скулптури на светци. Побърка ме, докато го гледах. Невероятен творец. За съжаление – не е вече между живите. С картините му илюстрира много от стиховете си.

 

1.     

Картината е на Paul Delvaux "Пейзаж с фенери". Бяхме във Виена с Тони Титянова и в тяхната прочута картинна галерия "Албертина" видях тази картина. Тя ме порази със своята самотност, с приглушения здрач и с фигурата – абсолютен акцент на преден план, разделящ симетрично пространството на платното. Снимките бляха забранени. Точно един час правих „тегели“ надолу-нагоре (залата бе разделена на две с 3 стъпала), а след мен вървеше "надзирателката", защото бе подушила "престъпните" ми намерени. И все пак за секунди ме изпусна от поглед и аз направих снимката.

Делакроа "Галопът на свобоните коне"! Повече нищо няма да кажа...

     

 

Алфонс Муха. Купих си албума с картините му - не помня къде. Сецесион. Арт Нуво. Както и да го наречем, стилът тръгнал от Белгия или Франция (спорно е) е непрактичен, но много, много обаятелен и красив - и картини, и мебели, дори и поезия, може да са в този буржоазен стил преди двете войни.

           Това е картина на Русо Митничаря, който е рисувал несъществуващи в природата дървесни видове. Наивист? Приказен реалист? Кой както го определи. Негова голяма изложба бяха организирали във Вашингтон (незаслужено пренебрегван град с прекрасни музеи и галерии). И имах изключителния късмета да я видя.

 

 

Вито Кампанела, сюрреалист, починал 2014 година. Само в албуми съм виждала картините му, но ме впечатли това сливане между живата и нежива природа. Този край и начало едновременно в картините му.

 

Иван Милев, един от основните представители на българския Сецесион. Всяка негова картина крещи: „на българския!“. Всеки образ е разказ за тъжните страници на историята ни. Поклон!

 

Прословутата картина на руския художник Петров-Водкин "Къпането на Червения кон". Веднъж я видях в Ермитажа, и втори път – в Лондон, в Градската галерия, където имаше излажба "Влиянието на руския импресионизъм" и опашките се виеха почти до "Пикадили".

 

 

Пикасо. "Потрет на Волар"В Париж, в Гранд Пале видях картината от кубистичния период на художника. И понеже съм чела книгата на Тео за Ван Гог - писмата помежду им, и понеже съм чела и книга, писана за Волар, търговец на картини, който много е помагал на Ван Гог, когато погледнах картината, усетих че точно това е представата ми за този човек. Нямам обяснение , защо точно кубистичен образ ме трогна, но ме развълнува.

ДЪЛБОКАТА ПОЕТИЧНА СЛЕДА ОСТАВЕНА ОТ „Течението на безследната вода“ на Валери Вергилов

 

Ако си поет,  тази книга няма да ти даде мира. Ще искаш пак и пак да се върнеш към нея. И все ще се питаш: „Какво е това „умами“, онзи тайнствен вкус, който те кара след всеки стих да се изненадваш, след всяко стихотворение да спираш и да ти се ще да се потопиш отново в изживяването. И оформлението на „Течението на безследната вода“ (издателство „Фабер“) още от първия поглед те вкарва в изживяването, което предстои - ненатрапчиво пастелна твърда корица, заглавие нагънато с леко препокриване на двата реда, напомнящо вълна. Центрирано оформление на стиховете, което разгръща силата на стиха. Баланс между шрифта и кегела на заглавието на стихотворението. И всичко е една хармония, която ти дава възможност да се насладиш на смисъла на мерената реч, която четеш.

Като каква бих определила поезията на Валери Вергилов. Може би модернистите биха я причислили към себе си – но тя не е самоцелно маниерна. Реалистите биха искали да я вкарат в своите редици. Но тя стърчи над тях. Импресионистите биха я дръпнали към своята ефимерност, но нейните импресии не завършват там, дето свършва погледа, а смисълът й продължава да се развива нататък, пронизва епохата, в която поетът живее днес (въпреки че е роден ден във времена, които младите наричат „вчера“) и продължава нататък, много нататък….

Тезите в книгата със стихове на Валери Вергилов „Течението на безследната вода“ са неочаквани, изненадващи, но при дълбок прочит, разбираш желязната им логика. Брутално на пръв поглед е стихотворението „Рождество“. Укор към Богородица - че по-добре да бе изкарала от тялото органите си, отколкото - младенеца. Защото, ако бе останал в нея - тя най-добре би могла да го опази. Теза, за пръв път срещана в литературата, но съпреживявайки кръстните мъки - наистина на човек би могла да му хрумни тази мисъл. Всъщност,  много хора отчаянието си са изричали думите: „По добре да не бях се раждал!“:

Първородният, плът и кръв, въглероден,

шепа трепкаща пресна телесност,

малка жалка отломка от твоята…

Да си беше родила далака,

всеки орган от тебе да беше изкарала,

а него да беше оставила в тялото,

за да го пазиш.

(„Рождество“)

Темите се разширяват спираловидно. От библейски и общочовешки се прехвърлят върху вътрешния сломен свят на личността. В дъното на всяко стихотворение стои по една жестока истина. За кого се отнася отчайващата изповед в „Самотни“? За самотните - изобщо? Или за онази разкъсваща самота на емигранта, която в началото е – защото няма приятели, близки, не познава света около себе си и е изплашен. А в края – защото разбира , че самият себе си е лъгал, че би могъл да постигне повече, получавайки свободата, за която е мечтал: 

Самотни пият киселата бира

в невзрачните ъгли на бара

и с всяка глътка нещо в тях умира

прикривано цигара след цигара.

… от клопката на тялото – без изход,

а тялото – отблъскващо, неискано,

допиват си, отиват си – и нищо,

а много, толкоз много биха искали.

(„Самотни“)

Но по-нататък книгата навлиза все по-навътре и по-навътре в азът на поета. В онова „вътрешно“, което е позволило да се случи „външното“ в живота му. Едно от най-красивите и деликатни любовни стихове е „Хераклиада“. То възпява пробуждането на плътта, все още неосъзнато, носещо белега на онази радост от живота, която срещаме в картините на Жерико. И подсказва тъжната равносметка след години - че, затичани, не сме накарали мига да спре, за да му се насладим с целия плам на младостта си. Всичко това – с фините вътрешни рими, с абсолютния ритъм, замаскиран зад накъсания стих, в който всъщност няма една сричка излишна:

Дъждът се свлече

като мокра кожа от небето,

заля земята ласкаво и спря,

озон полази сладко

с ноздрите и по небцето ми,

а от утробата на облака се пръкна

ново слънце,

проблесна, заискря

и стопли локвите наоколо,

съблякох мокрите си дрехи

и се затичах гол,

изплискан с кал, заливащ се от смях,

незнаещ още ,

нищичко не знаещ,

щастлив и неразбиращ

еректилните капризи на плътта.

Да бях те срещнал там, тогава,

да бях ти подарил това желание

и този първи порив за любов…

(„Хераклиада“)

Усетът за Родина, за роден край и вечната му връзка с паметта, са  филигранно превъплътени в „Дунавски елегии“ - стихотворението, с което е дало и заглавието на книгата – „Течението на безследната вода“. Безследна на пръв поглед вода, която оставя следи завинаги:

Като в неразгадаем сън

на някакъв далечен, диалектен Морз

пристанището се съобщава

с далечното си минало,

и бавно, бавно параходът се отделя

от понтоните на спомена.

По долното течение – Лом, Козлодуй и Русе,

по горното – Радецки Марш, Виенски валсове.

Насам – Ампелиева кръв

налята в Дионисиеви гроздове

из дядовото лозе,

натам – измамата на бляна

и сгънат некролог, забравен в джоба.

Така завинаги

като завръщани и заминаване

тече реката, без значение,

брегът е само временен свидетел

на вечното течение –

течението на безследната вода…

(„Дунавски елегии“)

И макар поетът да повтаря в това стихотворение въпроса – „кой съм, кой съм“, книгата - със всеки стих и всяка дума, дава своя отговор – Той! е поет на съвремието – фин и ненатрапчив лирик, който издълбава русло, по което да текат в паметта ни тези необикновени стихове. И едновременно – един „Скитник между звездите“. И творец, близък до Станислав Лем, който иска да надникне със строфите си в бъдещето на човечеството. Но най-вече е – Валери Вергилов, превърнал всичко под перото си в необикновено, поднебесно изживяване.                                                                      

                                                                                                         Маргарита Мартинова

"БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА" - Маргарита Мартинова - стихове

 

 

Сънувам градовете ти,

сънувам ги,

потънали във изворна вода.

И лунни риби в улици изплували.

И тая твоя – моя пустота.

 

Сънувам пясъци, ръцете ти,

сънувам ги.

И мидени черупки във плътта.

И устните ти, гладни до целуване.

И дюни – бели булчини платна.

 

Сънувам себе си, разтапям се,

изгубвам се.

Една луна, смалена като пъп.

Със раните, до днес недолекувани.

И памет, във която я болят.

 

Сънувам гларуси по покриви,

сънувам ги.

На залеза лъчите как кълват.

Вселената сънувам, нарисувана.

Мъглата черна. Мировата скръб.

 

И ласките, и ноктите

сънувам ги,

лицето ми да галят и дерат.

Илюзии, облечени в сбогуване.

Сънувам неизминатия път.

© Маргарита Мартинова