Представена публикация

СПИСАНИЕ „ВКУСОТИИ В ЧИНИИ“ Е ВЕЧЕ ПО ПАВИЛИОНИТЕ!

Имаме ли нужда от добра вест? Да! - Ето я: "Вкусотии в чинии" - тържество на добрият вкус с повече от 100 рецепти в брой 8 ...

Показват се публикациите с етикет ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА. Показване на всички публикации

понеделник, 29 януари 2018 г.

Медведь. Судьба сводит вместе осиротевшего медвежонка и огромного раненого медведя.



СЪДБАТА СЪБИРА ОГРОМНА, РАНЕНА МЕЧКА И МАЛКО, ИЗОСТАВЕНО ОТ МАЙКА СИ МЕЧЕНЦЕ. КАКВО СЕ СЛУЧВА ПО-НАТАТЪК - ЩЕ ВИДИТЕ ОТ КЛИПЧЕТО.

четвъртък, 25 януари 2018 г.

ВОЛОДЯ ВИСОЦКИ – ВЕЛИК И ЦАРСТВЕН ЩЕШЕ ДА Е ТОЙ, АКО БЕ ОСТАНАЛ ЖИВ


ВЕЛИК И ЦАРСТВЕН ЩЕШЕ ДА Е ТОЙ



 Владимир Семёнович Высоцкий!

Питам се, а може би се питат и всички, които го обичат, какъв щеше да бъде Володя Висоцки на 80 години? Питам се, и май намерих отговора. Беше скрит в едно стихотворение.
Но първо, за тези, които не го помнят: Най-жестоката негова роля на „Таганка“ беше ролята на Хамлет. Изумително изиграна.
Божидар Божилов в стихотворението си „Четвъртият капитан“ казва:
„Аз съм един от четиримата капитани,
които ще възнесат до трона Хамлета,
където
велик и царствен щеше да е той,
ако би стигнал там. “
Володя Висоцки, като Хамлет, възнесен върху трона на подлудяващата по него любов на всички ни, щеше да е велик и царствен, както казва поетът! Но… не остана жив.
Подбрах няколко снимки – по-различни, по-несрещани из интернет-пространството, за да си спомним за него. Те ще кажат много на онези, които знаят, за какво иде реч. Аз зная, защото имах щастието да го познавам лично.
Мир на душата ти, Владимир!













сряда, 30 март 2016 г.

ЕМИЛ, ПРИНЦЪТ ОТ „СТРАНАТА НА СЪЛЗИТЕ”





За нашето поколение беше идол. Преди единайсет години бях написала във вестника онова, което тази смърт разплака в душата ми. (Сега може би бих го направила по друг начин.) Разказах и за странния случай, който го  доведе в редакцията и ни направи приятели. Реших да споделя този вече публикуван материал – който иска, да го прочете. Като да запаля свещ. Вечна да е паметта за него! 

Емил Димитров, най-красивият глас на България, си отиде. А как се беше появил! Артистичен, симпатичен и безумно талантлив. Със своите магични песни за жената, която продала любовта си, за войника, измамен от любимата си, за безумния театър, наречен живот след който сърцето остава изпепелено.
По него време, през седемдесетте, бяхме млади, но единствения лукс, който можехме да си позволим, бе да изпълваме душите си с мирова скръб. Подхранвахме грижливо това състояние на духа, като четяхме и рецитирахме стиховете на Байрон, на Петьофи, на Лонгфелоу и  Лорка, на Есенин и Пеньо Пенев. Предавахме си от ръка на ръка издания на Мопасан, Ремарк, Ерик Найт от времето на правописа с „ѣ в края на думата. В тези романи мъжете бяха остроумни, обичащи, без да се съобразяват с условностите, а жените – обичани, но меланхолични и накрая умираха от туберкулоза. В стъклената менажерия, в която живеехме, не полъхваше отникъде ветрец. Можеше да ти се случи нещо нетрадиционно само в твоите лични преживявания. Само вътре в теб... Дори времето нямаше с какво да се убива – ни денонощни телевизии, ни Интернет, ни мобилен телефон. На училище  - с униформа. Вкъщи – с вечерен час. На забави и бригади – с контролирано поведение. И единствената бунтарска реакция, която проявявахме в забавения каданс на тези „Сто години самота”, беше... безспирното проливане на сълзи. Момичетата четяха тъжни стихове и плачеха, момчетата гледаха „Жерминал”, „Нощите на Кабирия” и бършеха сълзи в тъмното, възрастните се събираха по домовете и след втората чашка започваха да пеят тъжни песни за гълъба, прелетял над битолските казарми, или за Сладуна мома, продадена от майка си.

Точно тогава се появи Емил Димитров. Салоните се пълнеха. И хлипаха неудържимо. От първата песен до последната на неговите концерти. Той беше нашият Висоцки! Изразяваше цялата чеховска тъга, породена от невъзможността да направиш нещо разкрепостено, индивидуалистично, различно. В песните му се говореше за далечни кейове, моряци, паднали жени, пропилени животи и любов с тъжен край – все неща, които се преследваха от корифеите на социалистическия реализъм.
Какви бяха отзивите в печата, какво се случи след това с Емил Димитров, защо той замина за Франция и как го посрещнаха, след като се върна оттам, няма да ви припомням, понеже е познато на мнозина.
Но в цялата тази есеистика ми се иска да вмъкна един личен спомен, случка, която по някакъв начин ме доближи до Емил и ме накара да търся отговор на въпроса - какво пречупи волята му да се бори за живота си?


Един прекрасен ден, тридесет и три години след като го бях видяла за пръв път на сцената и той се превърна в мой кумир, на вратата на „Вестник за дома“ позвъни някой. Секретарката отиде да отвори и след миг дойде при мен и каза: ”Госпожо Мартинова, дошъл е самият Емил Димитров и иска да се срещне с главната редакторка на вестника!” (Ставаше дума за моя милост.) Странно е, нали, ако твоят бог, когато си бил на шестнадесет, ти се яви в плът и кръв, и то на крака, когато станеш на петдесет и три...
 Бяха трима – той, Васил Андреев и Сашо Александров – диригентът на Софийския духов оркестър. Сашо, чиято жена се оказа фен на вестника ни, обясни, че идват от редакцията на един тиражен вестник, където чакали три часа някой-си да ги приеме, за да предложат рубрика, но така и не дочакали. Накрая Сашо се сетил за нас (по него време тиражът на „Вестник за дома” беше около 200 000). Имали идея да се започне рубрика, наречена „Живот за българската песен”, като в нея се публикуват текстове и ноти на популярни, но забравени песни на наши изпълнители. И хората отново да ги запеят. Бяха намислили и още нещо (почти същото, което сега прави Слави в Музикалната академия “Ку-ку бенд”) – да издирят чрез вестника млади и талантливи композитори и поети и на най-добрите да издадат касети (по него време дисковете бяха лукс).
И докато ми обясняваха всичко това, аз изведнъж им казах: ”Господа, готова съм да започнем след седмица. А вие готови ли сте с конкретен текст и ноти?” Те се погледнаха изненадано и после започнаха да се смеят. Естествено, че не били готови. Смятали, че поне десетина дни ще трябват за разговори, преговори и кандърми.
Решихме първата песен да бъде ”Ако си дал на гладния”. На следващия ден отидохме със Станко Нацев до вилата на Емил Димитров, за да вземем нотите на песента.
В нашите представи въпросното жилище би трябвало да изглежда като непристъпна крепост, цялата в злато. Всъщност то представляваше голяма триката къща с буренясал двор, разцепени каменни плочки на терасата, малка кухничка на основния етаж и до нея в огромния хол – позлатени барокови мебели, огледала, фотьойли, кресла, дивани, роял, масички, столове. Лъхаше на разкош и занемара, а Емил каза съвсем откровено, че не се чувства добре – нито физически, нито душевно. Но въпреки това много ни се зарадва. Сложи пиене, безалкохолни. Васил Андреев, който по начало си говореше високо, гръмогласно обясняваше – как пише книга за своя живот и живота на Емил и попита можем ли да отпечатаме откъси от нея във вестника. 
Странното се случи след малко - Емил ме извика в хола и много тихичко ми каза: „Любима (не знам защо ме нарече така), аз не искам Васил да пише романа на моя живот. Затова, моля те, ако донесе нещо в редакцията, не му го публикувай! За себе си ще напиша аз самият. Но още не знам, как да го направя. Вече имам няколко касети, в които съм записал всичко, което си спомням. Чудя се дали да не предложа на някой журналист да ги обработи. Какъв съвет би ми дала?” „Книгата ще стане страхотна, но трябва да си пределно искрен и да си я напишеш сам!”
След това Емил ни пусна някакъв запис. На него звучаха той и Марги Хранова в един от вариантите на някаква нова песен. Мисля, че заглавието й беше „Страст”. Интересно и различно от стила му звучеше.  Но не знам продължиха ли да работят по проекта. Не я чух никъде повече.
След месец Васил Андреев ми донесе своя ръкопис в редакцията, но аз го замотах някак си и не публикувахме откъси от нея, както бе пожелал Емил. По-късно Емил издаде своя собствена автобиографична книга, беше интересна, с любопитни случки, но го нямаше онова оголване на живи нерви, при което преставаш да мислиш как би искал да изглеждаш. Тогава хората те виждат точно и ясно и ти прощават всичко. Изживяването е истински катарзис. (Може би единствената автобиографична книга, в която авторът е наистина безмилостен към себе си е автобиографията на Клаус Кински. Жестоко добра е!) 

Всъщност онова, което усетих при тази наша среща, беше, че Емил е тръгнал бавно да си отива от този живот.

“Защо се е предал?”, се питах често аз.




И макар че Грета Ганчева направи чудеса от героизъм, за да организира негов бенефис, да го обнадежди, да му покаже, че хората го помнят и обичат, нито тя, нито някой друг успя да спре тракането на часовника...В акцията по спасяването на Емил се включиха още творци и негови приятели. Алла Пугачова също. Но никой от тях не можа да направи едно-единствено нещо - да върне на Емил Димитров времето, в което той би искал да е жив.

Всичко се бе променило главоломно. „Стоте години самота” рухнаха за няколко месеца. Тихият „Бунт на сълзите” бе заменен от шумните масовки по площадите, ревящи дружно: „Развод ми дай, развод ми дай!” Подкрепата на приятелите понякога дори приличаше на шарж (клипът на „Моя страна, моя България” с двойника на Емил), отколкото на нов прочит на песните му. Разнасянето му в инвалидната количка по сцените будеше повече жалост, отколкото възхищение.
Имаше още нещо изпуснато, което вече не можеше да бъде компенсирано – фактът, че държавата му бе обърнала гръб, че не бе получил от нея - като Авторитет с главно „А”, адекватно на таланта му поощрение.И сълзата от всички тези болки ставаше все по-голяма и по-голяма, натежаваше в него, докато го изпълни целия и отне последния му дъх в предпоследния ден на месец март, лето господне 2005-о.

       Маргарита МАРТИНОВА


вторник, 26 януари 2016 г.

ВОЛОДЯ ВИСОЦКИ ПОЕ ВЪРХУ СЕБЕ СИ НАШИТЕ СТРАДАНИЯ. КАТО ХРИСТОС!




ВЕЧНА ПАМЕТ НА ВОЛОДЯ ВИСОЦКИ! СНИМКАТА МИ Я НАДПИСА ЛИЧНО, НО ОТ ВРЕМЕТО ФЛУМАСТЕРЪТ СЕ РАЗТЕЧЕ И САМО С ПОДСИЛВАНЕ НА ЗЕЛЕНОТО - МОЖЕ ДА СЕ ЧЕТЕ "МАРГАРИТЕ - ДОБРА!" ПРАВИХМЕ ИНТЕРВЮ НА ТАГАНКА - ПРЕДИ И СЛЕД "ХАМЛЕТ". ПРЕДИ И СЛЕД "АНТИМИРЫ", ПРЕДИ И СЛЕД "10 ДНИ, КОИТО РАЗТЪРСИХА СВЕТА". В СОФИЯ ГО ВОДИХ В "АВТОРСКО ПРАВО" ДА СИ ВЗЕМЕ НЯКАКЪВ ХОНОРАР. КОГАТО ГО ГЛЕДАШ НА СЦЕНАТА - ИМАШ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ ЗАД НЕГО ИМА ОГРОМНА СКАЛА, КОЯТО Е СЪЩНОСТТА МУ, ТАЛАНТЪТ МУ. ИНАЧЕ - НЕ БЕШЕ ВИСОК. 
ВИДЯХ МАРИНА ВЛАДИ ЗА ПРЪВ ПЪТ - 
В ТАГАНКАНА, НА ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО "ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ" ПО СЛУЧАЙ ГОДИШНИНА ОТ СМЪРТТА МУ. БЕШЕ ВПЕЧАТЛЯВАЩА - СЕРИОЗНА, СТАБИЛНА, КРАСИВА – С НЯКАКВА ЗРЯЛА КРАСОТА. 
ВСЪЩНОСТ, НЕ Е ВЪПРОСЪТ, ДА ПОЗНАВАШ ВИСОЦКИ. А ДА СИ ГО СЛУШАЛ. В ОНЕЗИ ВРЕМЕНА! ТОЙ КРЕЩЕШЕ НАШИТЕ МИСЛИ, ТОЙ СЕ БИЕШЕ С НАШИТЕ ЮМРУЦИ, ТОЙ ПОЕ ВЪРХУ СЕБЕ СИ НАШИТЕ СТРАДАНИЯ. КАТО ХРИСТОС. ЗАТОВА ГО ПРИЕХМЕ В СЪРЦАТА СИ - КАТО ХРИСТОС.

понеделник, 18 януари 2016 г.

НАЙ-СЛАДУРАНСКАТА САЛСА, КОЯТО СЪМ ВИЖДАЛА!


https://www.youtube.com/watch?feature=player_detailpage&v=c_k2h7iMkgo#t=22 НАЙ-СЛАДУРАНСКАТА САЛСА, КОЯТО СЪМ ВИЖДАЛА! САМО ЗА ОПРАВЯНЕ НА ВКИСНАТО НАСТРОЕНИЕ.

събота, 20 юни 2015 г.

ПРИЕМ В ЛЯТНАТА ТЕАТРАЛНА АКАДЕМИЯ ЗА ДЕЦА

От 1 до 15 юли в НДК ще се проведе летен уъркшоп по актьорско майсторство. За целта този уикенд, на 20 и 21 юни, в зала „Люмиер“ в НДК ще се проведе кастинг, където кандидатите могат да представят по избор стихотворение, песен или смешна история. Малко повече за театралната работилница ще ни разкаже нейният организатор, режисьорът Димитър Еленов, чийто спектакли са влючени в репертоара на Сатиричния театър и театър СФУМАТО. Сред учениците му са Светлана Янчева, Деляна Хаджиянкова, Димитър Рачков, Виолета Марковска и други известни актьори. Летният уъркшоп ще се води по възрастови групи. Групата от 6 до 12 години ще работи по текста на Андерсен - „Снежната кралица“, а групата от 13-20 години по текста на Ерик Богосян - „Предградие“. Хората ходят на театър по различни причини. За да се посмеят, или, за да поплачат, за да намерят отговори на въпроси за самите тях, които ги вълнуват. Но най-вече, за да захранят вътрешната си потребност да се извисят поне за няколко часа от дребнавостта и забързаността на делника, които понякога ни кара за забравим човека у хората. Големият френски актьор и режисьор Жан Кокто е казал, че „Величието на театъра се състои в това, че на финала покойниците стават, за да се поклонят.“ Защото театърът е един от редките начини в съвременния свят, чрез който ние можем да намерим самите себе си. А какво по-хубаво и подходящо време от лятото?





Краят на учебната година наближава и ако все още се чудите, как да осигурите на детето си едно вълшебно и различно лято, ние ще ви представим точно една вълшебна и различна перспектива. От 1 до 15 юли в НДК ще се проведе летен уъркшоп по актьорско майсторство. За целта този уикенд, на 20 и 21 юни, в зала „Люмиер“ в НДК ще се проведе кастинг, където кандидатите могат да представят по избор стихотворение, песен или смешна история. Малко повече за театралната работилница ще ни разкаже нейният организатор, режисьорът Димитър Еленов, чийто спектакли са влючени в репертоара на Сатиричния театър и театър СФУМАТО. Сред учениците му са Светлана Янчева, Деляна Хаджиянкова, Димитър Рачков, Виолета Марковска и други известни актьори. Летният уъркшоп ще се води по възрастови групи. Групата от 6 до 12 години ще работи по текста на Андерсен - „Снежната кралица“, а групата от 13-20 години по текста на Ерик Богосян - „Предградие“. Хората ходят на театър по различни причини. За да се посмеят, или, за да поплачат, за да намерят отговори на въпроси за самите тях, които ги вълнуват. Но най-вече, за да захранят вътрешната си потребност да се извисят поне за няколко часа от дребнавостта и забързаността на делника, които понякога ни кара за забравим човека у хората. Големият френски актьор и режисьор Жан Кокто е казал, че „Величието на театъра се състои в това, че на финала покойниците стават, за да се поклонят.“ Защото театърът е един от редките начини в съвременния свят, чрез който ние можем да намерим самите себе си. А какво по-хубаво и подходящо време от лятото?http://eurocom.bg/news/article/liatna-teatralna-akademiia-za-deca

петък, 30 август 2013 г.

ГОДИНАТА - 1968. КОМПАНИЯ ОТ СОЦ. СТРАНА СЕ ЗАПОЗНАВА С КАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯ СВЯТ. В ТАЙФАТА СА И БОЯДЖАНА, И ПРОЧУТИЯТ МУ БАЩА - ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ



1968 Г, НА ПАЛУБАТА НА КОРАБА "НЕСЕБЪР" - ВЕСЕЛА КОМПАНИЯ ОБИКАЛЯ  СРЕДИЗЕМНОМОРИЕТО

С БАЙ ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ РАЗГЛЕЖДАМЕ БАРСЕЛОНА

С БОЯДЖАНА ГЛЕДАМЕ КАМИЛА В АЛЕКСАНДРИЯ

ГОДИНАТА - 1968. КОМПАНИЯ ОТ СОЦ. СТРАНА СЕ 

ЗАПОЗНАВА С КАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯ СВЯТ. В ТАЙФАТА СА И БОЯДЖАНА, И ПРОЧУТИЯТ МУ БАЩА - ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ.ОТИДЕ СИ ОТ ТОЗИ ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО НЕ ОСТАРЯ, ГЕОРГИ БОЯДЖИЕВ - БОЯДЖАНА.


ПОЧИВАЙ В МИР, ПРИЯТЕЛЮ ГОШО! МОЖЕ БИ И ГОРЕ ИМА ТЪМНОСИНИ ВОДИ, КАТО ОНОВА СРЕДИЗЕМНО МОРЕ, ПО КОЕТО НАШАТА ВЕСЕЛА КОМПАНИЯ ПЛАВАШЕ С КОРАБА "НЕСЕБЪР" ПРЕДИ 45 ГОДИ
НИ. ВЕЧЕР КУПОНЯСВАХМЕ, ПИЕХМЕ И ПУШЕХМЕ, А СУТРИН ЕДВАМ СЕ ДОВЛАЧВАХМЕ ДО АВТОБУСИТЕ, КОИТО НИ ЧАКАХА НА ПРИСТАНИЩАТА, ЗА ДА НИ ВОДЯТ ИЗ НАЙ-КРАСИВИТЕ ГРАДОВЕ, КОИТО МАЛКО ХОРА В БЪЛГАРИЯ БЯХА ВИЖДАЛИ ПРЕЗ ЖИВОТА СИ. А БАЙ ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ СИ ЛЯГАШЕ ВИНАГИ С КОКОШКИТЕ (КАКВИТО НА КОРАБА РАЗБИРА СЕ ИМАШЕ САМО ВЪВ ВИД НА РАЗФАСОВКИ), ЗА ДА ПОСРЕЩА ИЗГРЕВИТЕ НА ПАЛУБАТА И ПРЪВ ДА ПОТРОПВА СЪС СВОЯ БАСТУН ИЗ КАЛДАРЪМИТЕ НА КРАЙБРЕЖНИТЕ УЛИЦИ НА БАРСЕЛОНА, АЛЕКСАНДРИЯ, БЕЙРУТ, МОНТЕ КАРЛО И Т.Н. А ТИ, СДЪРЖАН, ОСТРОУМЕН И ДОБЪР, ГЛЕДАШЕ С ОГРОМНИТЕ СИ ЧЕРНИ ОЧИ ЦЯЛАТА ТАЗИ КРАСОТА, НО НИКОГА, НИТО НА ТЕБ, НИТО НА МЕН, НИТО НА КОЙТО И ДА Е БИЛО ДРУГ ОТ МЛАДАТА НИ ТАЙФА, НЕ НИ БЕШЕ И ЗА МОМЕНТ ХРУМНАЛО, ЧЕ МОЖЕМ ДА ЗАМЕНИМ РОДИНАТА СИ С КОЯТО И ДА БИЛО КРАСИВА ЧУЖДА ЗЕМЯ. ВЕЧНА ТИ ПАМЕТ, ГОШО! НА ТАЗИ ЗЕМЯ ОСТАВАТ КАРТИНИТЕ ТИ И ТВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ. ТИ ЩЕ ЖИВЕЕШ ЧРЕЗ ТЯХ!ГОДИНАТА - 1968. КОМПАНИЯ ОТ СОЦ. СТРАНА СЕ ЗАПОЗНАВА С КАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯ СВЯТ. В ТАЙФАТА СА И БОЯДЖАНА, И ПРОЧУТИЯТ МУ БАЩА - ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ

петък, 26 октомври 2012 г.

ВМЕСТО ЕПИТАФИЯ ЗА КОТЕТО БАРСЕЛОНА

Изпитвах ярост! Идваше  ми да хвърлям по двора клетки, купички за вода панички за храна. Изостави ме! Това малко гадничко котенце. Измъкна се от живота ми. Лежа с отворени очи от ранната сутрин до следобяд. И си отиде!
Знам, че котките не отиват на небето. Значи няма къде да го срещна, за да излея върху него гневът на безсилието си, на безисходността, до която то ме докара.
Тормозеше ни 18 години. Спях на половината от тесния си диван – защото то се разполагаше на другата половина.  Впито в мен,  сложило лапичка на врата ми. Боях се да не се обърна, да не го смачкам. И бях в полусън постоянно.
Къщата ни заприлича на прозорец по време на бомбардировка - фотьойли и дивани бяха облепени с тиксо, за да не ги направи на макарони.
Прицелваше се в някой друг от семейството и ходеше при него  нощем да се настани до главата му, и преди да заспи със всичка сила да започне да хърхори и да млящи лапата си. Иначе не го правеше, но когато те види че заспиваш – започваше. Последната година, когато вече беше доста болничка, си беше измислило друг номер - лягаше на рамото ми и с лапа започваше да обръща лицето ми към себе си, за да го гледам в очите. Стаси не вярваше, докато не видя. Накрая от едно тлъстичко бяло топче заприлича на малка мишчица.  Стопи се.  Пълзеше с нокти по висящите завивки, за да се изкачи по креватите (нямаше сили да скочи). И да легне при Стаси, при Джими. Идваше моят ред – да дойде до възглавницата ми и неистово да започне да се притиска към мен, а аз да започна да плача.
Не исках да го пускам от този живот. Отидох и казах на доктор Рангелов: всеки ден, който го закрепите, е подарък за мен! И той ми подари още 25 дни живот за Барселонка. Не исках да го пускам, но това коте подло се измъкна. Просото опъна малкото си телце и лежа така с отворени очи, без да помръдва, без да реагира. С непреклонното желание да ни остави. После дойде най-човечният ветеринарен лекар от всички, на които бяхме позвънили, д-р Боян Рангелов. Но когато влизаше, аз си казах: „Д-р Смърт” влиза! След 1 час той взе душата на Барселонка. Отидох в стая, където бях сама, започнах да тряскам с юмрук върху нещо и да викам: Защо? Защо? Защо? Как посмя да ме оставиш, да си отидеш! Да се измъкнеш от живота ми, въпреки че те спирах със всичка сила!
Стаси плака много. Погрижи се за него, както би се погрижил за човек. И го изпрати. Съвсем до края. Аз – не!
След още един час Джими се върна от работа, да ме изведе. Пътем носехме вестници на съседите. Мъжът току-що беше излязъл от болница. Джими ми каза: „Моля те, не споделяй с Юлия, че котето е умряло и затова плачеш!” Наистина, неудобно е някак – те имат болен човек, а аз да плача за котка. Кой тъжи за котетата? Лекарите дори не те питат какво е било преди. Едните са просто човечни и отзивчиви – правят го поради възпитанието, характера си, другите са невежи и неуки, трети са готови да ти нарежат животното, защото обичат парите ти.
Човек е сам със своето коте. Сам с любовта си към него. Сам с мъката си по него. А аз съм сама с яростта си. И не мога да се спра да плача.