"ТЕОРИЯ ЗА СЧУПЕНИТЕ ПРОЗОРЦИ" - престъпността е неизбежен резултат от липсата на ред

Всеки човек на земята трябва да прочете – Теорията на счупените прозорци!

През 1980 Ню Йорк е истински ад. Всеки ден стават повече от 1500 тежки престъпления. Убийствата са 6-7 в денонощие. Да се ходи нощем по улиците е опасно, а да се пътува в метрото е рисковано дори денем. Да те нападне крадец или да срещнеш просяк си е нещо съвсем нормално. Мръсните сиви платформи са едва осветени. Във вагоните е студено, навсякъде настъпваш боклуци, стените и таваните са изписани до последното местенце с графити. Ето разказ на очевидци за ню-йоркското метро от тези времена: „След като се редих на безкрайна опашка за жетон, се опитах да го пусна в турникета, но установих, че апаратът е развален. До него стоеше някакъв клошар, беше го счупил и сега настояваше пътниците да му дават жетоните. Един от приятелчетата му се наведе и започна да вади заклещените жетони със зъби и омърля всичко със слюнка. Пътниците бяха прекалено изплашени, за да спорят с тези момчета: „Хубаво, взимай го този жетон, на мен какво ми пука!” Повечето хора минаваха през турникета без да платят. Беше някаква транспортна версия на дантевия ад.”

Градът е в лапите
на най-свирепата епидемия от престъпност
в цялата си история.

После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 г., престъпността рязко започва да пада. В следващите няколко години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото. По някаква причина десетки хиляди психари и престъпници престават да нарушават законите. Какво се случва? Кой е натиснал вълшебното копче и що за копче е това? Нарича се „Теория на счупените прозорци”. За нея разказва канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „Преломен момент” (Malcolm Gladwell:The Tipping Point): „Счупените стъкла” са рожба на криминалистите Уилсън и Келинг. Те твърдят, че

престъпността е неизбежен
резултат от липсата на ред.

Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои така, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не отговаря. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и чувството за безнаказаност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал, подканящ към по-сериозни престъпления.

”Гладуел се занимава със социалните епидемии. Той смята, че човек нарушава закона не само (и даже не толкова) заради лоша наследственост или неправилно възпитание.

Огромно влияние
върху него има онова,
което вижда около себе си.

Холандски социолози потвърждават тази идея. Те провеждат серия любопитни експерименти. Например такъв: от стоянката за велосипеди край магазин махат всички кофи за боклук и закачат на кормилата на оставените велосипеди рекламни листовки. Наблюдават колко хора ще изхвърлят листовката на асфалта и на колко ще им е неудобно. Стената на магазина, край която е стоянката, е идеално чиста. 33% от колоездачите изхвърлят листовките на улицата. Експериментът е повторен, след като стената е намацана с драсканици. Боклука си изхвърлят вече 69% от колоездачите.

Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дива престъпност. В средата на 80-те в ню- йоркското метро е сменено ръководството. Новият директор Дейвид Гън започва своята работа с… борба срещу графитите. Не може да се каже, че цялата градска общественост се радва на идеята: „Момче, заеми се със сериозните въпроси – технически проблеми, пожарна безопасност, престъпност… Не харчи парите ни за глупости!” Но Гън е инат:

„Графитите са символ
на краха на системата.

Ако ще започваме преустройство, то на първо място трябва да победим графитите. Не спечелим ли тази битка, никакви реформи няма да се случат. Готови сме да пуснем нови влакове, всеки от които струва по 10 милиона долара, но ако не ги защитим от вандализма, отсега е ясно какво ще се случи. Те ще издържат ден, после ще ги обезобразят.” И Гън дава команда да се чистят вагоните. Линия след линия. Композиция след композиция. Всеки кирлив вагон, всеки божи ден. „За нас това беше като религиозно служение” – разказва той по-късно. Това действа! В края на всеки маршрут правят пунктове за миене. Щом пристигне вагон с графити по стените, измиват рисунките, докато обръща, в противен случай вагонът изобщо излиза от експлоатация. Мръсните вагони с още неизмите графити не се смесват с чистите. Гън праща на вандалите ясно послание. „Имахме депо в Харлем, където вагоните нощуваха – разсказва той. – Първата нощ се появиха тийнейджъри и намацаха стените на вагоните с бяла боя. На другата нощ, когато боята изсъхна, дойдоха и направиха контури, а на следващата започнаха да оцветяват всичко това. Тоест – трудиха се три нощи. Ние изчакахме да свършат „работата си”. После взехме и боядисахме всичко. Момчетата се разстроиха до сълзи, но ние не оставихме и следа. Това беше нашият „месидж” за тях – „Искате да утрепете 3 нощи, за да обезобразите влака? Заповядайте! Но никой няма да види какво сте направили”…

През 1990 началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките престъпления,

той се захваща яростно с…

гратисчиите. Защо?

Новият началник на полицията е убеден – както и в случая с графитите, че огромният брой гратисчии е сигнал за липсата на ред и насърчава извършването на по-тежки престъпления. По това време в метрото успяват да се промъкнат безплатно 170 хиляди гратисчии. Хлапетата просто прескачат турникетите или пробиват със сила. И ако двама-трима успеят да излъжат системата, околните (които при други обстоятелства не биха нарушавали закона), се присъединяват към тях. Те решават, че щом някой не плаща, те също няма да го правят. Проблемът расте лавинообразно. Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечни полицаи. Те ловят гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, докато не завърши „големият лов”. След това ги съпровождат до полицейския автобус, обискират ги, свалят им отпечатъци от пръстите и ги проверяват в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, оказва се, имат вече проблеми със закона. „За полицаите това се превърна в истинско Елдорадо, – разказвал Братън. – Всяко задържане приличаше на пакет царевични пръчици с изненада. Я да видим какво ще ми се падне сега? Пищов? Нож? А разрешително? Охооо, а на теб ти „виси” убийство!… Много бързо

лошите момчета поумняват,
започват да оставят
оръжието си у дома
и да си купуват билетче.”

През 1994 за кмет на Ню Йорк е избран Рудолф Джулиани. Той прави Братън шеф на градската полиция. В Уикипедия пише, че именно Джулиани пръв въвежда в практиката „Теорията на счупените прозорци”. Вече знаем, че не е така. Но заслугата на кмета е безспорна – именно той дава заповед тази стратегия да се развие в цял Ню Йорк. Полицията заема принципно твърда позиция по отношение на дребните престъпления. Арестуват всеки, който пиянства и прави скандали на обществени места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, хванат да пикае на улицата, заминава директно в затвора. Нивото на престъпността в града започва рязко да пада – точно толкова бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани обясняват:

„Дребните, незначителни
на пръв поглед нарушения,
служеха като сигнал
за извършване на
тежки престъпления”.

Верижната реакция е прекъсната. В края на 90-те изцяло криминалният Ню Йорк се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка. Според мен „Теорията на счупените прозорци” е многостранна. Може да се приложи към различни области на живота – общуването, възпитанието на децата, работата.

*Текстът е откъс от книгата „Повратна Точка“ на Малкълм Гладуел.

ЗА ТЕЗИ, ЧИИТО БАЩИ СЕ ВЪРНАХА ЖИВИ ОТ ФРОНТА

ПОЗДРАВЯВАМ ВСИЧКИ, ЧИИТО БАЩИ СА СЕ ВЪРНАЛИ ЖИВИ ОТ ФРОНТА С ПРЕКРАСНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ НА СИМОНОВ „ЖДИ МЕНЯ И Я ВЕРНУСЬ“! МАЙКА ДОЧАКА МОЯ ТАТКО.

Жди меня, и я вернусь.Только очень жди!Жди, когда наводят грусть желтые дожди,жди, когда снега метут, жди, когда жара,жди, когда других не ждут, позабыв вчера.Жди, когда из дальних мест писем не придет,Жди, когда уж надоест всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь,Не желай добраВсем, кто знает наизусть, что забыть пора.Пусть поверят сын и мать в то, что нет меня,пусть друзья устанут ждать, сядут у огня,выпьют горькое вино на помин души...Жди. И с ними заодно выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь,всем смертям назло.Кто не ждал меня, тот пусть скажет: — Повезло.Не понять, не ждавшим им, как среди огня ожиданием своим ты спасла меня.Как я выжил, будем знать только мы с тобой. Просто ты умела ждать,как никто другой.

Константин Симонов

РУСНАЦИ ЛИ СА – НЕ СЕ ГЪБАРКАЙ С ТЯХ, ЧОВЕЧЕ!

РУСНАЦИ ЛИ СА – НЕ СЕ ГЪБАРКАЙ С ТЯХ, ЧОВЕЧЕ!
- ТЕ СА БОГОВЕТЕ НА ВОЙНАТА ОТ СТУДЕНИЯ АД!
- ТЕ НЕ СЕ БОЯТ НИТО ОТ МРАЗ, НИТО ОТ ГЛАД, НИТО ОТ ЖЕГА, НИТО ОТ ДЪЖД!
- ТЕ, ГЛАДНИ И ПРЕМРЪЗНАЛИ, УБИВАТ ПРИ ВСЯКАКВО ВРЕМЕ.
Руснаци ли са – бягай далече от тях, човече! Те нямат жалост нито към себе си, нито към врага си. Затова една шеста от територията на земята им принадлежи.
Руснаците, те прееб@ха милион джагатайци в Авганистан, губейки 15 000 човека. Милион шиб@ни жени, старци, муджехидини с автомати – всички! Даже – и самия Аллах! Още три милиона избягаха ужасени от страната в съседните циганистани.
Това, бля@д, не са ти цивилизованите европейци! Това са руснаци – народ, който в продължение на векове е унищожавал всички. Всички най-могъщи империи са били унищожени от руските варвари.
Наполеон! – Руснаците унищожиха всичката му армия, заграбила цяла Европа.
Хитлер, който завладя цяла Европа, беше унищожен от "комунягите" руснаци.
Руснаците са дотолкова безжалостни, че отнеха на шиб@ното човечество една шеста част от сушата. Те живеят в адски услови, но всичко им е през оная работа.
Те са боговете на войната от студения ад. Те не се боят нито от мраз, нито от глад, нито от жега, нито от дъжд! Те, гладни и премръзнали, убиват при всякакво време.
Такова, каквото е при тях положението всяка зима, при нормалните хора се приема като „опасни условия“, при които се работи на смени – с огромни надбавки за вредност. А при много по-ужасно време, руснаците се смеят и се замерят със снежни топки.
Това са руснаците, бля@д! Рус-на-ци! Това нещо е по-кораво от спартанците. Да завладееш една шеста въобще от цялата земя!? Покорявайки космоса! И морските дълбочини, пронизвайки пространството с радарите си и превръщайки в плазма цели планини със своите ядрени бомби.
Не се бъзикай с руснаците, човече! Бягай от тях, бягай, колкото силно можеш!
Това е тяхната същност – богове на войната, повелители на хаоса! Това им е в кръвта, това са им инстинктите, които може и да дремят, но са винаги в тях.
Не ги подценявай, човече! Те изглеждат добри и безобидни, но само им дай повод – те ще унищожат цял континент и ще се се хилят покрай руините му. Всъщност, при тези техни студени зими, даже няма и да забележат, какво са направили…
Та те се канеха само преди няколко десетилетия да се сражават едновременно срещу целия свят - но, за щастие, след това решиха да дадат на човечеството да поживее известно време още…
Руснаци ли са – не се еб@вай с тях, човече!

МОНОСПЕКТАКЪЛЪТ "ПИСМО ДО ЕДИН МЪЖ" С БАРЫШНИКОВ ЩЕ ОБИКОЛИ ЕВРОПЕЙСКИТЕ СЦЕНИ

Моноспектакълът "Писмо до един мъж" ще обиколи европейските сцени. Баришников ще изпълни ролята на нестабилния психически и трагичен образ на Нижински.
Вацлав Нижински (1889-1950), е легендарният полско-руски балетист, завършил живота си в лудост, поради разрива на връзката му с великия Дягелев.
Историята е следната: Дягилев включва Нижински в трупата на Ballets Russes, компания, която той основава през 1909 г. в Париж. Нижински изиграва най-известните мъжки роли в балета и става звезда в цяла Европа. Под влиянието на Дягилев, с когото стават двойка, той започва и да хореографира. Няколко години по-късно идилията приключва, когато, след като отношенията между двамата охладняват, Нижински се жени за унгарката Ромола де Пулски. Дягилев не приема предателството и уволнява Нижински, който дотогава явно не разбира, че кариерата му зависи изцяло от неговия партньор. В писмо до Игор Стравински той пише: "Ако е вярно, че Сергей не иска да работи повече с мен, то тогава аз съм загубил всичко."
И трагичната му съдба насетне доказва това прозрение, а животът му става идеалната основа за спектакъла на Уилсън и Баришников.

МОГЪЩЕСТВОТО НА ПУТИН -The Power of Putin - Documentary 2018, BBC Documentary

МОГЪЩЕСТВОТО НА ПУТИН - ДОКУМЕНТАЛЕН АМЕРИКАНСКИ ФИЛМ ЗА ПУТИН, НАПРАВЕН С УВАЖЕНИЕ И УМЕНИЕ.

АДРЕНАЛИН! КРАСОТА! РУСКИ ЕЗДАЧИ И ЕЗДАЧКИ ПРЕД АНГЛИЙСКАТА КРАЛИЦА – "КРЕМЛЕВСКАЯ ШКОЛА ВЕРХОВОЙ ЕЗДЫ" (КШВЕ) ВЫСТУПЛЕНИИ В АНГЛИИ

ГЕРОИ ИЛИ ПСИХОПАТИ? ИЛИ – КОЙ ПОМАГА ЗА ОЦЕЛЯВАНЕТО НА ВЗВОДА

Ако бойното подразделение прекарва в непрекъснати боеве 60 дни, тогава 98 процента от състава му психясва. Кои са обаче останалите 2 процента, които по време на бойните действия представляват ядрото на бойната единица, нейните герои? Психолозите доказват аргументирано, че тези 2 % са психопати. Тези два процента и преди мобилизацията са имали сериозни проблеми с психиката. 

Между тази бройка обаче има една малка част от хора, които не могат да бъдат дефинирани като психопати, а са определяни като "лидери".

Това са военните, които обикновено, след редовната си служба, отиват на работа в полицията или в подобни органи.

Те не демонстрират агресивност, но разликата между тях и нормалните хора е същата, както между нормалните и психопатите: те лесно могат да убият човек - без да им трепне окото.

Американските ветерани от Втората световна война, от Виетнам и Ирак, както и руски ветерани от войните в Афганистан и Чечня - всички са единодушни по един въпрос: ако в взвода, или в ротата, се окаже най-малко един такъв „психо“ - това означава, че подразделението ще оцелее. Ако няма такъв сред тях – подразделението е загинало.

Подобен психар почти винаги е решавал бойната мисия на цялото звено. Например, един от ветераните на американското дебаркиране във Франция е заявил, че само един-единствен войник е решил успеха на целия бой: Докато всички се криели в укритията край брега, този смелчага стигнал до бункера на нацистите, пуснал един откос от автомата си и след това хвърли гранати, убивайки всички там.

Смята се, че днес нито една армия на света не може да се конкурира или противопостави на американската армия, не само заради технологиите, а най-вече заради факта, че Съединените щати за първи път в света са усвоили науката за убиване и са събрали ударни единици, в които влизат само психопати.

ВЕРТИНСКИЙ АЛЕКСАНДР - "КОНЦЕРТ САРАСАТЕ" - ИСТОРИЯ ПЕСНИ

Ваш любовник скрипач, он седой и горбатый.
Он Вас дико ревнует, не любит и бьет.
Но когда он играет "Концерт Сарасате",
Ваше сердце, как птица, летит и поет.

Он альфонс по призванью. Он знает секреты
И умеет из женщины сделать зеро...
Но когда затоскуют его флажолеты,
Он божественный принц, он влюбленный Пьеро!

Он Вас скомкал, сломал, обокрал, обезличил.
Femme de luxe он сумел превратить в femme de chambre.
И давно уж не моден, давно неприличен
Ваш кротовый жакет с легким запахом амбр.

И в усталом лице, и в манере держаться
Появилась в Вас и небрежность, и лень.
Разве можно так горько, так зло насмехаться?
Разве можно топтать каблуками сирень?..

И когда Вы, страдая от ласк хамоватых,
Тихо плачете где-то в углу, не дыша, -
Он играет для Вас свой "Концерт Сарасате",
От которого кровью зальется душа!

Увядающей, нищей, больной и брюхатой,
Ненавидя его, презирая себя,
Вы прощаете все за "Концерт Сарасате",
Исступленно, безумно и больно любя!..

Черновцы, 1927

Единственное авторское исполнение, которое нашёл в youtube, я забраковал из за видеоряда, мне он показался неуместным. Здесь поёт Вертинский:

https://www.youtube.com/watch?v=fEROLXmIFS0

Александр Вертинский

«Концерт Сарасате»

Это было в 1930 году. Мы сидели в большом кафе в Черновцах (тогда еще принадлежавших Румынии). Этим городом заканчивалось мое гастрольное турне по Европе. В Румынии я оказался проездом, в последний раз, и утром я должен был улететь в Париж.Мой старый приятель Петя Барац, с которым я проводил свой последний вечер, был человеком небольшого роста. Но при этом скромном росте у него была довольно большая лысая голова, что придавало ему сходство с колобком – каким его рисуют в детских книжках.

— Это даже не рост! – сказал о нем однажды какой-то шутник. – Это просто небольшая выпуклость!Этой жестокой шуткой Петя был ранен в самое сердце и на всю жизнь. Еще в детстве, в Одессе, Петя был однажды приглашен в Европейский театр. Ему было тогда семь лет. Вместе со своей пятилетней сестренкой он исполнял какую-то рольку в одной из гауптмановских пьес. Его нарумянили, напудрили, завили волосы. На него надели что-то вроде хитона и твердо наказали говорить громко и отчетливо. В руки им обоим дали урну.

— Что у вас в руках, дети? – певучим "поставленным" голосом спрашивал их премьер-любовник, завитой под барана.

— Куфсынчик! – бодро отвечал Петя.

— А в нем что?

— В нем слезы нашей мамочки! – отчетливо и твердо докладывал он. Сердобольные одесские мамы заливались слезами. Вся Молдаванка ходила смотреть, как играют дети аптекаря, известного всему городу.Петю задаривали подарками и осыпали поцелуями. Это и погубило его. Актера из него так и не вышло, но театральным администратором он стал, чтобы хоть таким образом удовлетворить свою любовь к театру...В кафе зажгли электричество. Музыканты шумно настраивали инструменты и спорили, с чего начать.

— Вдарим по "Травиате"! – предлагал один.

— Лучше рванем "Сильву"! – возражал другой.За отдельным маленьким столиком невдалеке от меня сидела уже немолодая красивая женщина, устало опустившая руки на колени. В ее позе было что-то обреченное. Она напряженно смотрела на входную дверь и вздрагивала от ее скрипов.

— Смотри – Владеско! – неожиданно прервав наше молчание, сказал Петя.Я обернулся. В кафе входил толстый сияющий румын в светло-сером летнем костюме, с гвоздикой в петлице. На мизинце его правой руки сверкая большой желтый бриллиант, какие обыкновенно носят карточные шулера.Он слащаво-любезно раскланивался с публикой, закатывая глаза и скаля свои цыганские зубы с золотыми пломбами. К своему уже заметному животу он нежно прижимал футляр со скрипкой. Он продвигался к эстраде.

— Какой это Владеско? – спросил я. – Тот, что играл в Вене?

— Да.

Я вспомнил его. Это был один из пяти ресторанных знаменитостей – королей цыганского жанра. У его скрипки был необычайно густой и страстный звук, нежный и жалобный, точно плачущий. Это был какой-то широкий переливчатый стон, исходящий слезами. Что-то одновременно напоминавшее и зурну и «Плач на реках Вавилонских».Для начала оркестр сыграл марш. Владеско не участвовал в этом. Как солист, он стоял впереди оркестра самодовольный и презрительный и, манерничая, небрежно вертел в руках скрипку, точно разглядывая ее и не доверяя ей.Наконец, после всех этих ужимочек, подходцев и примерок он снисходительно дотронулся смычком до струн.Страстная, словно изнемогающая от муки, полилась мелодия «дойны...». Звуки были смуглые, горячие, до краев наполненные печалью. Казалось, из-под смычка лилась струя тяжелого, красного, как кровь, старого и густого вина.Его скрипка то пела, то выла, как тяжело раненый зверь, то голосила пронзительно и звонко, тоскливо умирая на высоких тонах... И еще порою казалось, что какой-то плененный раб, сидя в неволе, мучительно и сладко поет, словно истязая самого себя воспоминаниями, песню своей несчастной родины.

— Изумительно! – не выдержал я.

— М... да! Играть он, конечно, умеет! – задумчиво протянул Петя. – Эти «дойны» остались у них со времен турецкого владычества. Подлинный стон народа.Владеско принимали горячо и дружно. С разных концов зала публика выкрикивала названия любимых пьес, прося сыграть их. Официант уже нес музыканту на серебряном подносе посланную кем-то бутылку шампанского.

— А вот, как человек, он настоящая скотина! – неожиданно сказал Петя.

— Расскажи мне о нем, – попросил я.Петя неохотно заговорил.

— Видишь вон ту женщину, у эстрады? – спросил он, указывая ни столик, где сидела замеченная мной красивая дама. – Это его жена.

— Ну?

— Когда-то она была знаменитой актрисой... Сильвия Тоска! Ты слышал это имя? Весь мир знал ее. Это была звезда! И какая звезда! Ему до нее было как до неба!

— А теперь?

— Теперь она бросила сцену! Из-за него, конечно. Он ревновал...

— И что же дальше?

— Дальше? Он бьет ее! Да еще при всех! По лицу! Когда пьян или не в духе.

— И никто не заступится?

— Нет! Кому охота вмешиваться в отношения мужа с женой?

— Ну знаешь, ты как хочешь, а я набью ему морду, если он это попробует сделать при мне, – возмутился я.

— И ничему это не поможет! Ведь она же его любит! Понимаешь, любит! Она для него всю жизнь свою поломала! Отказалась от сцены, имени, богатого мужа, успеха... Он забрал ее бриллианты, деньги, славу, покой душевный... И вот видишь, таскается за ним по всем кабакам мира! Сидит по ночам... ждет его!

Я молчал, взволнованный этим рассказом. Постепенно зал затих.Владеско играл одну из моих любимейших вещей – «Концерт Сарасате». Это было какое-то колдовство! Временами из-под его пальцев вылетали не присущие скрипке, почти человеческие интонации. Живые и умоляющие, они проникали в самое сердце слушателей...Как лунная голубая дорога, его мелодия властно влекла за собой и какой-то иной мир, мир высоких, невыразимо-прекрасных чувств, светлых и чистых, как слезы во сне.Я не мог отвести глаз от него. Он играл весь собранный, вытянутый, как струна, до предела напряженный и словно оторвавшийся от земли. Пот градом катился с его лба. Огневые блики гнева, печали, боли и нежности сменялись на суровом лице. Обожженное творческим огнем, оно, было вдохновенно и прекрасно.Он кончил. Буря аплодисментов была ответом. Опустив скрипку, с налитыми кровью глазами, ничего не видя, полуслепой, Владеско уходил с эстрады, даже не кланяясь... Равнодушно и нехотя он возвращался на землю.Я оглянулся. Сильвия ждала его стоя. В ее огромных зрачках испуганной птицы отразился весь тот заколдованный мир, о котором пела скрипка. Точно опрокинутый в лесные озера таинственный ночной лес, залитый лунным светом. Серебряными ручейками из него катились слезы.Владеско подошел к своему столу. Она протянула к нему руки, ничего не видя и не слыша. Сноп красных роз, присланный ей кем-то из поклонников, лежал на столе. Он сбросил его на пол и упал в кресло.Большим шелковым платком Сильвия отирала пот с его лица. Постепенно оно принимало свое обычное выражение...

— Да— мечтательно сказал Петя, улыбаясь куда-то в пространство. – «Но когда он играет концерт Сарасате».В голове у меня бешено крутились строчки.

Так родилась песня.Прошло три года. За это время я успел побывать во многих странах. Пел в Александрии, Бейруте, в Палестине. Был в Африке, где снимался в кинофильме. В этот сезон я начал свое концертное турне с Германии. Первые гастроли были назначены в Берлине. В прекрасном и большом «Блютнер-зале», отделанном палисандровым деревом, и звучащем, как резонатор виолончели, петь было приятно и интересно.В моей программе было много новых вещей. Был в ней и «Концерт Сарасате» как назвал я песню, рожденную в Черновцах. Песня имела успех. Ее уже знали.В день концерта у меня в отеле появился Петя Барац. Он был в Берлине проездом, направляясь в Дрезден. Мы разговорились.

— Знаешь, кто тут играет в Эден-Отеле? – неожиданно вспомнив, спросил он.

— Кто?

— Владеско!.. Помнишь, тот? Я слушал его вчера и сказал ему, между прочим, что ты написал о нем песню.

— Напрасно! – сухо заметил я. – Он не стоит песни!

— Он был страшно заинтригован, – продолжал Петя, словно не замечая моих слов, – и сказал, что сегодня обязательно будет на твоем концерте.Огромный «Блютнер-зал» был переполнен. В этот вечер я был в приподнятом настроении. Перед началом концерта заглянул в дырочку занавеса. Владеско сидел в первом ряду. Рядом с ним в простом и строгом платье сидела Сильвия Тоска.Владеско раскланивался. Его жирное круглое лицо сияло, как начищенный медный таз на солнце. Он пришел слушать «свою» песню.

— Подожди же! – злорадно и весело подумал я. – Ты у меня еще потанцуешь!

Ждать ему пришлось долго. «Концерт Сарасате» стоял последним в программе. Владеско слушал внимательно и слегка удивленно. Как артист, редко свободный от кабацкой работы, он, по-видимому, не бывал на концертах других артистов и кроме себя самого, вероятно, редко кого-нибудь слушал. Всем своим видом и горячими аплодисментами он старался дать мне понять свое удовлетворение от моего искусства.Но я был сух. Ни улыбкой, ни поклоном не выражал ему никаких симпатий. Весь концерт я пел, стоя точно посреди эстрады, но когда дошел до последней песни и назвал ее, демонстративно резко перешел на правый конец эстрады и остановился прямо против его места в первом ряду. Аккомпаниатор сыграл вступление, я начал:

Ваш любовник скрипач. Он седой и горбатый,  Он вас дико ревнует, не любит и бьет...  Но когда он играет «Концерт Сарасате»,  Ваше сердце, как птица, летит и поет...

Я смотрел и пел, глядя в упор, то в его глаза, то в глаза Сильвии. Владеско слушал в смертельном испуге. Глаза его, казалось, готовы были выскочить из орбит. Он весь как-то съежился, почти вдавившись в глубь кресла.

Он вас скомкал, сломал, обокрал, обезличил...

Слова били, как пощечины. Он прятал лицо, отворачивался от них, пытался закрыться программкой, но они настигали его – жестокие и неуловимые, предназначенные только ему, усиленные моим гневом, темпераментом и силой интонаций...

И когда вы, страдая от ласк хамоватых,  Тихо плачете где-то в углу, не дыша,  Он играет для вас свой «Концерт Сарасате»,  От которого кровью зальется душа!

Он стонал от ярости и боли, уже не владея собой, закрыв лицо руками. Я допевал песню:

Умирающей, нищей, больной и брюхатой,  Ненавидя его, презирая себя,  Вы прощаете все за «Концерт Сарасате»,  Исступленно, бессильно и больно любя!

Мои руки, повторявшие движения пальцев скрипача, упали. В каком-то внезапном озарении я бросил наземь воображаемую скрипку и в бешенстве наступил на нее ногой.

Зал грохнул... Точно почувствовал, что это сейчас уже не концерт, а суд... публичная казнь, возмездие, от которого некуда деться... как на лобном месте.Толпа неистовствовала. Стучали ногами... кричали... свистели... И ломились стеной к эстраде.За кулисами артистическая комната была полна людей. Друзья, знакомые и незнакомые, актеры и актрисы, музыканты и журналисты заполняли ее.Я едва успел опуститься в кресло, как в дверях показалась фигура Владеско. Он шел на меня вслепую, ничего не видя вокруг, разъяренным медведем, наступая на ноги окружающим и расталкивая публику. Все замерли. 

"Сейчас будет что-то ужасное!" – мелькнуло у меня. Я встал.

Одну минуту мы стояли друг против друга, как два зверя, приготовившихся к смертельной схватке. Он смотрел мне в лицо широко открытыми глазами, белыми от ярости, и тяжело дышал. Это длилось всего несколько секунд. Потом... Что-то дрогнуло в нем. Гримаса боли сверху донизу прорезала его лицо.

— Вы... убили меня! Убили... – бормотал он, задыхаясь.Руки его тряслись, губы дрожали. Его бешено колотила нервная дрожь...

— Я знаю... Я понял... Я... Но я не буду! Слышите? Не буду! —внезапно и отчаянно крикнул он.Слезы ручьем текли из его глаз. Дико озираясь вокруг, он точно искал, чем бы поклясться.

— Плюньте мне в глаза! А? Слышите? Плюньте! Сейчас же! Мне будет легче!

И вдруг, точно сломившись, он упал в кресло и зарыдал. .............................Те, кто видел пару скрипач - актриса потом, после короткого разговора мужчин, говорили, что Владеско очень изменился: уважительно и даже любя стал относиться к своей жене. В его глазах исчезли следы былой надменности, а в поведении он стал корректным и обходительным ...

© Вертинский, "Дорогой длинною"

НЕ УВЕЛИЧАВАЙТЕ РАЗСТОЯНИЕТО МЕЖДУ СЪРЦАТА

ПРИТЧА ЗА РАЗСТОЯНИЯТА
МЕЖДУ СЪРЦАТА

Един ден Учителят задал въпрос на своите ученици:

- Защо мислите, че когато хората се скарат, започват да си крещят? - Защото се ядосват и излизат „извън нерви"... – отговорил един ученик. - Но защо крещят толкова високо, след като се намират близо един до друг. – продължил Учителят – Дори и да си ядосан, не можеш ли да говориш по-кротко и тихо? Учениците започнали да дават най-различни отговори, но нито един от тях не се харесал на Учителя. И накрая той им обяснил нещата по следния начин: - Когато хората се карат и са озлобени един към друг, техните сърца се отдалечават. И за да преодолеят това разстояние и да се чуват помежду си, им се налага да крещят. Колкото по-голям е спорът им, толкова по-силно крещят. А забелязали ли сте какво се случва, когато хората са влюбени? Тогава е точно обратно, те си говорят тихо и нежно. Защото сърцата им са много близо едно до друго – разстоянието е съвсем мъничко. Какво става, когато са още по-влюбени? – продължил Учителят. – Тогава не говорят, а само си шепнат... Любовта им става още по-силна, а сърцата им – още по-близо. И накрая, даже и шепотът им става излишен. Просто се гледат в очите и се разбират без думи. Затова, когато спорите или се карате с някого, особено с близък човек, не позволявайте вашите сърца да се отдалечават едно от друго, не казвайте тежки думи, които още повече увеличават пропастта между вас. Защото може да дойде ден, когато разстоянието е станало толкова огромно, че никой от вас вече не може да намери пътя обратно.

"ГРАНИЦА" - ФИЛМ. АВТОР ЕЛЕНА ЙОНЧЕВА

ФИЛМЪТ "ГРАНИЦА" ДОКАЗВА, ЧЕ НИЩО НЕ Е ТАКОВА, КАКВОТО ИЗГЛЕЖДА

ИВО ХРИСТОВ ИЗРЕЧЕ ИСТИНАТА

Армен Попов: "Не е важно това, което е извадено от контекста на думите на проф. Христов за дебилността и неграмотността. Това е просто факт. Далеч по-важно е всичко онова, което той казва в цялост. То е много по-скандално, грозно, провокативно и дори отчайващо, но е истина. И никой от тези 80% дебили не си дава сметка колко е страшно. Хващат се за репликата. Искат му оставката. "Дайте да убием вестоносеца на лошите новини".. Той няма проблем да си подаде оставката. България има проблем с това. Защото е един от малкото умни, начетени и виждащи нещата по-далеч от стадото. И е тук, а не в чужбина."



КОГАТО ПРОСПЕРИТЕТЪТ ЛИПСВА, НЯМА КОЙ ДА ДЪРЖИ ЕС И ИСПАНИЯ ЗАЕДНО – ОСВЕН СОПАТА

ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ "ФАШИЗЪМ ООД"

С репликите към фашизма шега не бива. Нито на майтап, нито наистина не трябва да се допуска даже капчица толерантност към онези, които одобряват, възхваляват, пропагандират или толерират идеите и символиката на фашизма. Защото кафявата чума не само изби милиони народ. Но тя го направи по особено жесток начин, садистично човеконенавистническо, извън границите на разума дори. Просто, гледайте краткото филмче

ПОБЕДАТА Е ТОЛКОВА НУЖНА НА МАРИЯ ШАРАПОВА, КОЛКОТО ВОДАТА, ХРАНАТА И СЪНЯТ

ПОБЕДАТА Е ТОЛКОВА НУЖНА НА МАРИЯ ШАРАПОВА, КОЛКОТО ВОДАТА, ХРАНАТА И СЪНЯТ. НАЙ-НАКРАЯ ТЯ УСПЯ ДА СЕ СРЕЩНЕ С НЕЯ.

 „Аз обичам да съм в ситуации, при които трябва да се намери начин да се спечели. Това е нещо, което можете да научите от спорта още от ранна възраст. Той помага да се съсредоточиш, да се научиш да играе правилно. Това усещане ми липсваше,"- каза Шарапова по време на пресконференцията след мача. Победата за Мария – е толкова нужна, колкото водата, храната и сънят. Най-накрая тя успя да се срещне с нея.

АЙДЕ ПО-СКОРО ДА СТИГАМЕ ДЪНОТО, ЧЕ ПОВЕЧЕ СЕ НЕ ТРАЕ

Седиш си ти "зад-напред" в някое купе, мръсно и неотоплено. Край теб минава влак и ти се струва, че не той, а ти се движиш. И започнеш да си разсъждаваш на тема: „Как така досега скоростта ни с Европа е била еднаква, а сега искат да ни превключат на „втора“. Нали си се движим?“Ама, като се замислиш – дали сме и за „втора“?

• ·       Дали е за „втора“ народ, дето бедните му пенсионери масово хвърля пачки през балконите, като да са израсли в гората като Маугли, които ни е гледал телевизия, ни е чел вестник, ни е чувал за телефонни измамници.
• ·       Дали са за „втора“ хора, дето могат да ги осъдят за пари, които никога не са дължали и да им вземат собствените жилища, а те да разберат чак накрая?
• ·       И не им ли е много „втора скорост“ на тези социални служби, дето одма ти отнемат децата, ако сметнат, че са ти вповече, вместо да ти помогнат?
• ·       Дали ще могат да я карат дори и на „втора“ законотворци, които са оставили такива дупки в закона, че през тях да бръкне кой си ще, да ти присвои фирмата, да ти продаде  офиса, да ти изтегли средствата и никой да не може после с пръст да го пипне?
• ·       Или кой знае Кой, но се знае на кого, може да лапне цяла банка за три дни – да я разнесе, изнесе, приключи, фалира, И накрая никой да не разбере, защо аджеба се е случило това?

Ех, „втора“ скорост – това си е мечта, за държава, в която всичко, построено с „фондовете“, бързо се руши, пада и убива – лампи, подлези, тунели, балкони, хотели, шосета, магистрали. Защото никой не му пука за нищо, което става отвъд прага на собствения му дом. А понякога – и за онова, което става в дома му. Дори, което се случва със самия него. Дори и пари да му дават – не му трябват, ако срещу тях искат работа. „Малко лева – на кучето ги давам!“ – както викаше един.

Без милост станахме и тръгнахме на „задна“! Газим жени, деца, на пешеходните пътеки. Бежанци пъдим от църквите. Насред зима рушим домове и изхвърляме на улицата семейства. Съседи оставяме да мрат от замръзване и глад.

***

„Задна“, „задна скорост“ нека въведат за нас, че да си дойдем на мястото! Дето викат хората: „Трябва да стигнеш до дъното, за да можеш да се оттласнеш.“

Айде по-скоро да стигаме дъното, че повече се не трае…

ЗА КОСАТКИТЕ И ДРЕСЬОРИТЕ - ФИЛМ ЗА ОБИЧ И СТРАХ

ДРУГ В ЗАКОНЕ

В РУСИЯ, В ПРИМОРСКИ САФАРИ-ПАРК СЕ СЛУЧИ НЕЩО СТРАННО, ВЪЛНУВАЩО ВЪОБРАЖЕНИЕТО И ЧУВСТВАТА - ТИГЪРЪТ АМУР НЕ ИЗЯДЕ ЖЕРТВЕНИЯ КОЗЕЛ ТИМУР, КОЙТО БЕ МУ ПУСНАТ ЖИВ ЗА ВЕЧЕРЯ, А СТАНА ПРИЯТЕЛ С НЕГО. ПОСЕЩЕНИЯТА В ЗООПАРКА СА СЕ УВЕЛИЧИЛИ 4 ПЪТИ, А ХОРАТА ЗАЛАГАТ - ДОКОГА ЩЕ ТРАЕ ТАЗИ ДРУЖБА - ДАЛИ НЕ ДО ПЪРВОТО ЗАКЪСНЯЛО ПОДАВАНЕ НА ХРАНА - ОТ СТРАНА НА ПЕРСОНАЛА? ИЛИ МОЖЕ БИ - ВЕЧНО? НА ПОВЕЧЕТО, ПЪК И НА МЕН, НИ СЕ ИСКА ДА ПОВЯРВАМЕ В ДОБРИЯ КРАЙ, КОЙТО ДА ПРОТИВОРЕЧИ НА ПРИРОДНИТЕ ЗАКОНИ - ЧЕ ПО-СИЛНИЯТ НЕПРЕМЕННО ИЗЯЖДА ПО-СЛАБИЯ...

БИК ИЗХВЪРЛИ ТОРЕАДОР ОТ АРЕНАТА

Тореадор получи сериозни травми по време на корида в испанския град Саламанка, съобщават местни медии. Разяреният бик вдигнал мъжа на рогата си и го изхвърлил от арената.
Тореадорът Мигел Анхел Перера е хоспитализиран с травми на вътрешните органи и голяма кръвозагуба. Лекарите оценяват състоянието му като изключително тежко.

НЕ СЕ ЗАХВАЩАЙТЕ С РУСНАЦИТЕ!

РУСНАЦИ ЛИ СА – БЯГАЙ ДАЛЕЧЕ ОТ ТЯХ! ТЕ НЯМАТ ЖАЛОСТ НИТО КЪМ СЕБЕ СИ, НИТО КЪМ ВРАГА СИ. ЗАТОВА ЕДНА ШЕСТА ОТ ТЕРИТОРИЯТА НА ЗЕМЯТА ИМ ПРИНАДЛЕЖИ.

РУСНАЦИ ЛИ СА – БЯГАЙ ДАЛЕЧЕ ОТ ТЯХ! ТЕ НЯМАТ ЖАЛОСТ НИТО КЪМ СЕБЕ СИ, НИТО КЪМ ВРАГА СИ

РУСНАЦИ ЛИ СА – БЯГАЙ ДАЛЕЧЕ ОТ ТЯХ, ПЕДАЛЧЕ! ТЕ НЯМАТ ЖАЛОСТ НИТО КЪМ СЕБЕ СИ, НИТО КЪМ ВРАГА СИ. ЗАТОВА ЕДНА ШЕСТА ОТ ТЕРИТОРИЯТА НА ЗЕМЯТА ИМ ПРИНАДЛЕЖИ.

РУСНАЦИТЕ,ТЕ ПРЕЕБАХА МИЛИОН ДЖАГАТАЙЦИ В АВГАНИСТАН, ГУБЕЙКИ 15 000 ЧОВЕКА.МИЛИОН ШИБАНИ ЖЕНИ, ДЕЦА, СТАРЦИ, МУДЖЕХИДИНИ С АВТОМАТИ – ВСИЧКИ! ДАЖЕ И САМИЯ АЛАХ!

 ОЩЕ ТРИ МИЛИОНА ИЗБЯГАХА УЖАСЕНИ ОТ СТРАНАТА В СЪСЕДНИТЕ ЦИГАНИСТАНИ.

ТОВА, БЛЯД, НЕ СА ТИ ЦИВИЛИЗОВАНИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ, ТОВА СА РУСНАЦИ, НАРОД, КОЙТО В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ВЕКОВЕ Е УНИЩОЖАВАЛ ВСИЧКИ. ВСИЧКИ НАЙ-МОГЪЩИ ИМПЕРИИ СА БИЛИ УНИЩОЖЕНИ ОТ РУСКИТЕ ВАРВАРИ.

НАПОЛЕОН – РУСНАЦИТЕ УНИЩОЖИХА ВСИЧКАТА МУ АРМИЯ, ЗАГРАБИЛА ЦЯЛА ЕВРОПА.

ХИТЛЕР, КОЙТО ЗАВЛАДЯ ЦЯЛА ЕВРОПА, БЕШЕ УНИЩОЖЕН ОТ "КОМУНЯГИТЕ".

РУСНАЦИТЕ СА ДОТОЛКОВА БЕЗЖАЛОСТНИ, ЧЕ ОТНЕХА НА ШИБАНОТО ЧОВЕЧЕСТВО ЕДНА ШЕСТА ЧАСТ ОТ СУШАТА. ТЕ ЖИВЕЯТ В АДСКИ УСЛОВИ, НО ВСИЧКО ИМ Е ПРЕЗ ОНАЯ РАБОТА.

ТЕ СА БОГОВЕТЕ НА ВОЙНАТА ОТ СТУДЕНИЯ АД. ТЕ НЕ СЕ БОЯТ НИТО ОТ НИТО ОТ МРАЗ, НИТО ОТ ГЛАД, НИТО ОТ ЖЕГА, НИТО ОТ ДЪЖД. ТЕ, ГЛАДНИ И ПРЕМРЪЗНАЛИ, УБИВАТ ПРИ ВСЯКАКВО ВРЕМЕ.

ТАКОВА, КАКВОТО Е ПРИ ТЯХ ВСЯКА ЗИМА, ПРИ НОРМАЛНИТЕ ХОРА СЕ ПРИЕМА КАТО ОПАСНИ УСЛОВИЯ, ПРИ КОИТО СЕ РАБОТИ НА СМЕНИ – С ОГРОМНИ НАДБАВКИ ЗА ВРЕДНОСТ. А РУСНАЦИТЕ СЕ СМЕЯТ И СЕ ЗАМЕРЯТ СЪС СНЕЖНИ ТОПКИ.

ТОВА СА РУСНАЦИТЕ, БЛЯД!РУСНАЦИ! ТОВА Е ПО-КОРАВО ОТ СПАРТАНЦИТЕ – ДА ЗАВЛАДЕЕШ ЕДНА ШЕСТА ВЪОБЩЕ ОТ ЦЯЛАТА ЗЕМЯ...

• ПОКОРЯВАЙКИ КОСМОСА
• И МОРСКИТЕ ДЪЛБОЧИНИ,
• ПРОНИЗВАЙКИ ПРОСТРАНСТВОТО С РАДАРИТЕ СИ
• И ПРЕВРЪЩАЙКИ В ПЛАЗМА ЦЕЛИ ПЛАНИНИ СЪС СВОИТЕ ЯДРЕНИ БОМБИ.

НЕ СЕ ЗАБЪРКВАЙ С РУСНАЦИ, ПЕДАЛЧЕ, БЯГАЙ ОТ ТЯХ, БЯГАЙ, КОЛКОТО МОЖЕШ.ТОВА Е ТЯХНАТА СЪЩНОСТ – БОГОВЕ НА ВОЙНАТА, ПОВЕЛИТЕЛИ НА ХАОСА! – ТОВА ИМ Е В КРЪВТА, ТОВА СА ИМ ИНСТИНКТИТЕ, КОИТО ДРЕМЯТ, НО ВИНАГИ СА В ТЯХ.

НЕ ГИ ПОДЦЕНЯВАЙ, ПЕДАЛЧЕ, ТЕ ИЗГЛЕЖДАТ ДОБРИ И БЕЗОБИДНИ, НО САМО ИМ ДАЙ ПОВОД – ТЕ ЩЕ УНИЩОЖАТ ЦЕЛИЯ СВЯТ И ЩЕ СЕ СЕ ХИЛЯТ ПОКРАЙ РУИНИТЕ. ВСЪЩНОСТ, ПРИ ТЕЗИ ТЕХНИ СТУДЕНИ ЗИМИ, ДАЖЕ НЯМА И ДА ЗАБЕЛЕЖАТ, КАКВО СА НАПРАВИЛИ.

ТА ТЕ СЕ КАНЕХА САМО ПРЕДИ НЯКОЛКО ДЕСЕТИЛЕТИЯ ДА СЕ СРАЖАВАТ ЕДНОВРЕМЕННО СРЕЩУ ЦЕЛИЯ СВЯТ - НО, ЗА ЩАСТИЕ, СЛЕД ТОВА РЕШИХАДА ДАДАТ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО ДА ПОЖИВЕЕ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ ОЩЕ.