ЗАБЛУДАТА
Превърна
се мълчаната вода
във
стомна заледена,
ненапита.
Овърза
чело
с
бели знамена
пробудената
зима в планините.
Замръзнал е компасът във студа.
Къртици са посоките ми
слепи.
Омразата
смених със свобода.
Сама избрах безлюдните пътеки:
Живот без стреме. Мисъл без юзда.
Тъй бързо се почувствах
уловена:
Предъвкан
спомен. Плюеш самота.
Кафето ти – една сълза студена.
Снегът е станал цар и господар.
Премръзналото тяло
ти е клетка.
От жилите
е спретнал катинар.
От мислите отчаяни - решетка.
Спомни си някой, пратил ли е дар –
трошица хляб на гладния
в ръката?
Отнемат ти
и златния пендар
от кратката заблуда на душата.
Последното си зрънце изтървах,
на дните изоставени
в багажа.
Когато
снеговете се стопят,
на угарите щях да го покажа.
Живея със трагичната вина,
че мога със заблудата
да свикна.
Вървя по
вкоченената земя.
И търся място, дето да поникна…
Маргарита Мартинова
