Беше преди 20 години. Колегата ми от в. „Кооперативно село“ Петър Динчев ми каза, че жена му е народна певица. И ми даде за една нощ касета с нейни записи – да я прослушам. Бях скептична. И все пак пуснах късно вечерта касетофона. Извиних се пред 16-годишния си син, но помолих за малко толерантност (в смисъл – да спрем за малко рейва и метъла, който биваше въртян почти на нон-стоп), понеже наистина трябваше да чуя, за какво става дума. Касетата свърши. Слушахме онемели. И двамата. Пуснахме я пак. После пак. Заспивахме и слушахме. Пуснахме я на автоматично повторение. Цяла нощ звучеше – магически някак си. Но най-чакахме „Соньо, соньо“ - кога ще й дойде редът.
Вечна й памет на певицата с глас, в който имаше нотки на сладост, аромат на треви и борове, и „усещане за Родопи“, което всеки, който поне веднъж е ходил в тях – после не го напуска!
Блог за щастието и неудачата, за любовта и тъгата, за красивите места по земята и още по-красивите изживявания, за удоволствието от храната и мъката от диетите и за всички останали неща от живота.
Страници
▼
ЗАКУСКА ВЪВ ФЕЙСБУК
▼