www.mmartinova.com
За вас пътува, направи снимките и написа Станислав
Иванов
Самолетът
спря пред дълга едноетажна сграда. Подвижната стълба опря в люка и след няколко
секунди в машината нахлу щипещият декемврийски въздух. Летище „Бове” прие
поредния пасаж от шумни пътници. Разноликата група, която се представи пред
гишетата за паспортен контрол, като че ли преследваше една обща цел – да стъпи
официално на френска земя, след което да се пръсне в нощта. Всъщност пъстрото
ято бе устремено към едно-единствено място, което от висотата на
аристократичната си осанка, с черти на непреходна красавица и с драматична властност,
присъща на голямото изкуство, щеше да поеме поредната порция човешки съдби.
След
час и десет минути път, наближаваше вече полунощ, аз отново гледах блещукащия
обелиск на любимия си парижки хотел. Очакваха ме три дни екстаз за душата.
Обичам
този град. А когато заявяваш подобни чувства, е редно да изтъкнеш аргументи.
Смея да призная, че това не бе любов от пръв поглед. Когато преди 12 години се
бях озовал под металния купол на „Гар дьо Норд” със запас от не повече от 100 чужди
думи в чист, но евтин хотел в квартала на проститутките, Париж въобще не ми се
стори безкраен празник. По „Пигал” стояха накацали върволица от сутеньори,
дебнещи за евентуални клиенти, „Мулен Руж” стоеше сиротно във вечерния
полумрак, като че бляскавите години на кабарето бяха отстъпили пред търговците
на женска плът и мъждукащите светлини на неуморните арабски зарзаватчийници.
Сега
бе друго. Отдавна бях сменил квартала и от прозореца на стаята ми се радвах на
ръждивокафявия шпил, с който Айфеловата кула напомняше на всички, че са не къде
да е, а именно в града на любовта, модата и изкуството. Излизайки от хотела,
погледът ми срещаше бляскави витрини и игриви неони, заменили потоците от
мръсни води, миещи ъглите на емигрантския квартал. Да, имах само три дни, но те
бяха в онзи Париж, който обичам.
Обичам
го заради уютните ресторантчета, в които елегантни двойки споделят
непостоянството на делника над чаша вино. Влюбен съм в музеите, пред чиито
порти се вият вечно дълги опашки от поклонници, дошли да засвидетелстват своята
почит и благоговение пред красотата, хармонията и изяществото, сътворено от
човешкия гений. Обичам Сена, защото ме носи сред аристократизма и блясъка на
белокаменните сгради, зад чиито стени се разиграват сюжетите на любимите ми
романи. Обожавам вкуса на черното кафе и финия столистен кроасан, които рано
сутрин сервират в разбудените закусвални. Но най-много обичам да се разхождам.
А
градът преди празниците се оказа разкошен. Олиселите чинари по „Шан-з-Елизе” са
загърнати грижовно с воали от светлинки. И сякаш може би от неудобство за
стореното късната есен бе оставила своя подарък - цветен килим от листа. Световноизвестният
булевард както винаги бе приютил суматохата от парижани и гости на града, които
трескаво потъваха в портите на луксозните магазини, за да изхвърчат миг
по-късно с поредните покупки. От щандовете на „Сефора” се лееше както
обикновено ароматът на скъпи парфюми, сякаш за да придаде още по-голяма
изисканост и стил на най-скъпата улица в света.
Ако
има място, достойно да приюти висшата мода, то това е бутик „Лафайет”.
Разположен зад гърба на Парижката опера, този храм на суетата събира под един
купол величията на „Аут Котюр”. Диор, Фере, Галиано, Мюглер и всички останали
титани на стила са тук в епичен сблъсък за вкуса и джоба на способните да си ги
позволят. Този шестетажен магазин с покрив от цветен витраж и стени с позлатени
барокови елементи те кара да изповядаш своите желания и да се молиш някои ден
да се сбъднат. Но освен дрехи, обувки, козметика и аксесоари там има и още нещо,
което привлича. Това е фактът, че можеш да влезеш, да разгледаш и да не срещнеш
нито един неодобрителен поглед, крещящ: „Ти си ми ясен. Оттук нищо няма да
купиш!” Защото там знаят, че ако не днес, ти ще станеш техен клиент утре. По
простата причина, че са успели да ти продадат вече нещо, за което да мечтаеш.
В
града на любовта красотата е приела различни превъплъщения, но именно едно
такова място не ми даваше мира с години. Разположен на един от най-шикозните и
лъскави парижки булеварди, в съседство с театри и милионерски жилища е намерил
пристан клуб „Крейзи Хорс”. Негови гости са били от Марлене Дитрих, през Роберт
де Ниро, та чак до... бившия столичен кмет Софиянски. Това ми сподели
беловласият портиер със снажна осанка – Горан. Живеещият от 40 години в Париж
сърбин така се развълнува, щом чу славянска реч, че чак ме прегърна и запя
„Моме, Калино”. Е, такова посрещане не бях очаквал, и то в меката на
естетизираната еротика. След броени минути червеният плюшен салон ме погълна, а
в края на представлението устата ми бе пресъхнала въпреки шампанското, въпреки
цените.
И
още съм жаден за доза Париж.
