Представена публикация

СПИСАНИЕ „ВКУСОТИИ В ЧИНИИ“ Е ВЕЧЕ ПО ПАВИЛИОНИТЕ!

Имаме ли нужда от добра вест? Да! - Ето я: "Вкусотии в чинии" - тържество на добрият вкус с повече от 100 рецепти в брой 8 ...

Показват се публикациите с етикет СТИХОВЕТЕ НА СЪРЦЕТО. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТИХОВЕТЕ НА СЪРЦЕТО. Показване на всички публикации

вторник, 5 декември 2023 г.

ЛЮБОВ ЛИ Е ИЛИ Е БИЛО ЛУДОСТ

 



Не е любов! Магия е. И вуду. 
Дълбока обич, дето няма брод. 
Идея! Мисъл, стигнала до лудост.
Страстта, която 
ме направи роб.
 
Стигми от думи, с гвоздеи забити. 
Разпънат спомен – прикован виси.
Греховна, газя в пъкъла на дните,
в засипани
от пясъка води.
 
Напред пристъпвам – всичко на пазара.
Продажна скука, мед покрит с оси.
Назад се връщам – жилото остава,
забодено
така, че да боли.
 
Изгубих ключа, счупих катинара.
Разбити стомни, кой да ги краде.
Змия и мъка – хванеш ли им вяра,
едно от двете
ще те предаде.
 
Без теб животът – гръм да го удари.
Да ми забият във гърдите нож.
Но искам пак, дъхът ти да ме пари.
Носи ме към звездите
всяка нощ.


                               Маргарита Мартинова 

събота, 14 октомври 2023 г.

ДЪЛБОКАТА ПОЕТИЧНА СЛЕДА ОСТАВЕНА ОТ „Течението на безследната вода“ на Валери Вергилов

 



Ако си поет,  тази книга няма да ти даде мира. Ще искаш пак и пак да се върнеш към нея. И все ще се питаш: „Какво е това „умами“, онзи тайнствен вкус, който те кара след всеки стих да се изненадваш, след всяко стихотворение да спираш и да ти се ще да се потопиш отново в изживяването. И оформлението на „Течението на безследната вода“ (издателство „Фабер“) още от първия поглед те вкарва в изживяването, което предстои - ненатрапчиво пастелна твърда корица, заглавие нагънато с леко препокриване на двата реда, напомнящо вълна. Центрирано оформление на стиховете, което разгръща силата на стиха. Баланс между шрифта и кегела на заглавието на стихотворението. И всичко е една хармония, която ти дава възможност да се насладиш на смисъла на мерената реч, която четеш.

Като каква бих определила поезията на Валери Вергилов. Може би модернистите биха я причислили към себе си – но тя не е самоцелно маниерна. Реалистите биха искали да я вкарат в своите редици. Но тя стърчи над тях. Импресионистите биха я дръпнали към своята ефимерност, но нейните импресии не завършват там, дето свършва погледа, а смисълът й продължава да се развива нататък, пронизва епохата, в която поетът живее днес (въпреки че е роден ден във времена, които младите наричат „вчера“) и продължава нататък, много нататък….

Тезите в книгата със стихове на Валери Вергилов „Течението на безследната вода“ са неочаквани, изненадващи, но при дълбок прочит, разбираш желязната им логика. Брутално на пръв поглед е стихотворението „Рождество“. Укор към Богородица - че по-добре да бе изкарала от тялото органите си, отколкото - младенеца. Защото, ако бе останал в нея - тя най-добре би могла да го опази. Теза, за пръв път срещана в литературата, но съпреживявайки кръстните мъки - наистина на човек би могла да му хрумни тази мисъл. Всъщност,  много хора отчаянието си са изричали думите: „По добре да не бях се раждал!“:

Първородният, плът и кръв, въглероден,

шепа трепкаща пресна телесност,

малка жалка отломка от твоята…

Да си беше родила далака,

всеки орган от тебе да беше изкарала,

а него да беше оставила в тялото,

за да го пазиш.

(„Рождество“)

Темите се разширяват спираловидно. От библейски и общочовешки се прехвърлят върху вътрешния сломен свят на личността. В дъното на всяко стихотворение стои по една жестока истина. За кого се отнася отчайващата изповед в „Самотни“? За самотните - изобщо? Или за онази разкъсваща самота на емигранта, която в началото е – защото няма приятели, близки, не познава света около себе си и е изплашен. А в края – защото разбира , че самият себе си е лъгал, че би могъл да постигне повече, получавайки свободата, за която е мечтал: 

Самотни пият киселата бира

в невзрачните ъгли на бара

и с всяка глътка нещо в тях умира

прикривано цигара след цигара.

… от клопката на тялото – без изход,

а тялото – отблъскващо, неискано,

допиват си, отиват си – и нищо,

а много, толкоз много биха искали.

(„Самотни“)

Но по-нататък книгата навлиза все по-навътре и по-навътре в азът на поета. В онова „вътрешно“, което е позволило да се случи „външното“ в живота му. Едно от най-красивите и деликатни любовни стихове е „Хераклиада“. То възпява пробуждането на плътта, все още неосъзнато, носещо белега на онази радост от живота, която срещаме в картините на Жерико. И подсказва тъжната равносметка след години - че, затичани, не сме накарали мига да спре, за да му се насладим с целия плам на младостта си. Всичко това – с фините вътрешни рими, с абсолютния ритъм, замаскиран зад накъсания стих, в който всъщност няма една сричка излишна:

Дъждът се свлече

като мокра кожа от небето,

заля земята ласкаво и спря,

озон полази сладко

с ноздрите и по небцето ми,

а от утробата на облака се пръкна

ново слънце,

проблесна, заискря

и стопли локвите наоколо,

съблякох мокрите си дрехи

и се затичах гол,

изплискан с кал, заливащ се от смях,

незнаещ още ,

нищичко не знаещ,

щастлив и неразбиращ

еректилните капризи на плътта.

Да бях те срещнал там, тогава,

да бях ти подарил това желание

и този първи порив за любов…

(„Хераклиада“)

Усетът за Родина, за роден край и вечната му връзка с паметта, са  филигранно превъплътени в „Дунавски елегии“ - стихотворението, с което е дало и заглавието на книгата – „Течението на безследната вода“. Безследна на пръв поглед вода, която оставя следи завинаги:

Като в неразгадаем сън

на някакъв далечен, диалектен Морз

пристанището се съобщава

с далечното си минало,

и бавно, бавно параходът се отделя

от понтоните на спомена.

По долното течение – Лом, Козлодуй и Русе,

по горното – Радецки Марш, Виенски валсове.

Насам – Ампелиева кръв

налята в Дионисиеви гроздове

из дядовото лозе,

натам – измамата на бляна

и сгънат некролог, забравен в джоба.

Така завинаги

като завръщани и заминаване

тече реката, без значение,

брегът е само временен свидетел

на вечното течение –

течението на безследната вода…

(„Дунавски елегии“)

И макар поетът да повтаря в това стихотворение въпроса – „кой съм, кой съм“, книгата - със всеки стих и всяка дума, дава своя отговор – Той! е поет на съвремието – фин и ненатрапчив лирик, който издълбава русло, по което да текат в паметта ни тези необикновени стихове. И едновременно – един „Скитник между звездите“. И творец, близък до Станислав Лем, който иска да надникне със строфите си в бъдещето на човечеството. Но най-вече е – Валери Вергилов, превърнал всичко под перото си в необикновено, поднебесно изживяване.                                                                      
                                                                                                         Маргарита Мартинова

събота, 5 август 2023 г.

"БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА" - Маргарита Мартинова - стихове

 











 

Сънувам градовете ти,
сънувам ги,
потънали във изворна вода.
И лунни риби в улици изплували.
И тая твоя – моя пустота.

 

Сънувам пясъци, ръцете ти,
сънувам ги.
И мидени черупки във плътта.
И устните ти, гладни до целуване.
И дюни – бели булчини платна.

 

Сънувам себе си, разтапям се,
изгубвам се.
Една луна, смалена като пъп.
Със раните, до днес недолекувани.
И памет, във която я болят.

 

Сънувам гларуси по покриви,
сънувам ги.
На залеза лъчите как кълват.
Вселената сънувам, нарисувана.
Мъглата черна. Мировата скръб.

 

И ласките, и ноктите
сънувам ги,
лицето ми да галят и дерат.
Илюзии, облечени в сбогуване.
Сънувам неизминатия път.

събота, 6 май 2023 г.

"АЗ СЪМ ТИ ПОЧТИ РОДНИНА, АЗ СЪМ ТИ РОДНА ЖЕНА" Андрей Вознесенский, Превод: Маргарита Мартинова

Аз съм ти почти роднина. Аз съм ти родна жена. Винаги необходима. Нито съдя, ни коря. Имаме син и градина. Във прегръдките ти спя. Знам, че тайно ще заминеш. С друга вече те деля. Отиди си, слава Богу! Снимката ви я видях. Постели му, жено, ложе. Ти си ми като рода. В първия вагон ще скоча. Снимката ще изгоря. И бръснача ще наточа. Скоро ще ви навестя...

петък, 24 март 2023 г.

"ПЕГАС" ПРЕДСТАВЯ ПОЕЗИЯТА НА МАРГАРИТА МАРТИНОВА

 


                      




                   ИНТРОВЕРТНО…


Глътка ром, капка смях – за душата,

глад за щастие, две-три звезди.

Скришом – плач истеричен в тъмата,

както утре,

така и преди…

 

На притворното слънце в сълзата,

се процежда горчиво денят.

Нищо ново за теб по земята,

погрознял е  

от старост мигът.

 

Над главата ти паяци сплитат

в неподвластното време – лъжи.

Увъртян до колене, се питаш:

Туй живот ли е –

да продължи?

 

Да вървиш без посока, без стреме,

скитник в Космоса, Божи мужик.

Но съдбата с очите зелени

на магия

те прави велик:

 

В шепа сняг да привиждаш елени,

на тъгата в утробата – стих.

Любовта, с ходила изранени,

с по-ужасна любов

да смениш.

 

Отстрани е съвсем нереално,

виждаш буря във чаша с вода.

Вътре в теб - трите кита събрани.

И крепят

на гърба си

света.

 

 

©Маргарита Мартинова

 

 


петък, 10 февруари 2023 г.

А ТИ СИ МАЛКА ТОЧКА В СРЕДАТА НА ЗЕМЯТА

 




























 

 

Катериш. Лунен камък се сипе под краката.
Това са невъзможни, отвесни брегове.
Скали, които сграбчват със нокти падината.
За похлупак – безкрайно, 
остъргано небе.
 
Плашливи птици бягат, събарят си гнездата.
Реката долу зее със лакома уста.
Орли над тях се стрелкат, събират си крилата
и падат на куршуми 
сред кръв и сред пера.
 
Помита всичко живо разпененият вятър. 
Водите са без пристан. Земи без градове.
Безумец някой само от платото ще скача,
смъртта си да намери 
в дълбокото дере.
 
Но идват дни, които ще дънят небесата,
потоп, неизбродими библейски дъждове.
Троши сред камънаци главата си реката,
обзета от зли сили 
и пълна с бесове. 
 
Ината си да вдене в ухото на скалата,
да стрие, да я срине - до край да я смете.
Сто хиляди години ще трябва да изчака,
защото я възпира кинжал от брегове.
 
А ти си малка точка в средата на земята.
Рушиш нещо, дълбаеш – за да намериш път,
на всичко недостъпно да сложиш отпечатък.
Неземни сили само 
ще могат да те спрат.
 
Някой висш разум или просто съдбата,
магия или карма - са теглили черта.
Скалите, вместо тебе са плащали цената:
все още да си жив -  
там горе, на брега.


                        ©Маргарита Мартинова

събота, 29 октомври 2022 г.

ТРОХИТЕ СЛЕД ЖИТЕЙСКИ КРЪГОВРАТИ

 




















 



 

Отгоре – бялата франзела на небето,

под нея чайките – нападали трохи.

В средата – спускат дрипава завеса

неканените есенни мъгли.

Така безсмислен и протяжен е моментът

между часовници с бинтовани стрелки:

Завръзка със прерязаната лента.

Завършекът със „Миг прекрасен спри!“

 

Разтуря времето седянките по плажа,

запряга бързо всевъзможни колела,

събира бойните си екипажи

да ме отпратят спешно у дома.

 

Илюзия да не остане, намек даже –

как може в топлата утроба на нощта

щастлива да съм, без да ме накажат,

с корона върху мократа коса.

 

Напук на мъдрите житейски кръговрати,

на злите мелници с немлъкващи уста.

 

На облака под белите миражи

трохите падат – чайки без крила.