"С ПАРИЖ В ОЧИТЕ СИ, БРУТАЛНО ДА УМРА" – Маргарита Мартинова, стихове

"С ПАРИЖ В ОЧИТЕ СИ,

БРУТАЛНО ДА УМРА"

Ръка целува и те гледа във очите.

В ухото шепне:  

“Аз съм твоята съдба!“

(Така изглеждаше

на жадните  в мечтите

„Любовникът 

на всички времена“…)

Какво разбирах от Париж тогава?

Момиче с плитка

върху русата глава.

Не с трюфели,

закусвах със попара.

Мечтаех да избягам от дома.

О, чудеса, наистина ви има!

А аз съм на перона „Гар дьо Ест“…

Париж в краката ми.

Крещя на ум:

„Води ме!

Оттук нататък 

има само – Днес!“

Мостовете – блестящи диадеми.

Денят е – Сена,

със разпусната коса.

Докато мракът дойде да ни вземе,

я сплитаме – вълна подир вълна.

Със смехове,

между дъждовните капчуци,

сред клоните,  с измокрени ръце,

между листа 

във мрежата от звуци,

нощта бе чак

до сутринта –

„Шанз Елизе“!

До оня лъч

над входове-икони,

в галерии, по-строги и от храм.

До Господ,

който слиза от Амвона

и никога не те оставя сам...

Отвън ни чакаха,

обсебили небето:

Монмартр – самоуките платна;

Дъхът на есен,

смесен със кафета;

Любов, каквато няма по света.

И що от туй,

че някой щял да каже

„Париж пропада! Черен и унил“ ?

Обикнеш ли го, гените си даже,

очите си, сърцето –

си сменил.

Душата ти, от него – иска още!

Немити улички? – 

Но ти си му простил.

И Плас Пигал – 

натрапчиво порочен.

И Айфел – грозноватичък, но мил.

Ако и теб, като Вийон, 

на ешафода

те покачат,

спомни си тез слова:

„Махни, превръзката, палачо,

за да мога,

с Париж в очите си,

брутално,

да умра! „

Margarita Martinova

Картина - Марк Шагал

                                

                      

"ИМАМ ОЩЕ НЕЩО ДА ВИ КАЖА..." Маргарита Мартинова пред вестник "България СЕГА" - Чикаго

МАРГАРИТА МАРТИНОВА : „...ДА СЕ СЪХРАНИМ, ЗАРАДИ УТРИНИТЕ В ЖИВОТА СИ. ЗА ДА МОЖЕМ ДА ГИ ИЗЖИВЯВАМЕ ПАК И ПАК…“
http://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.htmlhttp://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.html
Начална страница | Личности | МАРГАРИТА МАРТИНОВА : „...ДА СЕ СЪХРАНИМ, ЗАРАДИ УТРИНИТЕ В ЖИВОТА СИ. ЗА ДА МОЖЕМ ДА ГИ ИЗЖИВЯВАМЕ ПАК И ПАК…“Размер на шрифта:  Публикувано 17 Януари, 2020 08:23:00183 пъти прочетено
Bulgaria Sega

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, на страницата на Салон за българска култура и духовност, в поредица от публикации, ще бъдат представени лауреатите от международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“.  В този брой ви предлагаме интервю с Маргарита Мартинова, чието стихотворение „Емили и поднебесната пчела“ спечели втора награда в конкурса.

С.Г.: Здравейте, Маргарита! Вие сте журналист и пишете прекрасна поезия, но в журналистиката се борави с точни факти и думи, а поезията е океан от метафоричност. Как намирате баланса, за да останете вярна на себе си, когато търсите изразните средства?М.М.: В журналистиката фактът е Богът. Пред него трябва да коленичи журналистът. Ако го скрие или промени, ще се окаже, че се моли пред друг олтар.  Думите, които ще намери, за да постигне целта си, зависят от таланта. Оттам ще направят публикацията по-четивна или по-скучна за възприемане.
В поезията думата е Богът. И още – тя е скъпоценният камък, който трябва да уцели точното си място в короната - за да стане тя царска, за да може душата на четящия да заплаче, да се изповяда, да си помисли: „Точно това чувствам и аз! Точно това исках да кажа, но този стих го е казал вместо мен.“
При журналистиката – читателят трябва да знае, защо казва: „Ах!“. При поезията – не трябва да знае, а просто да каже: „Ах!“. Преди ми се искаше читателите да знаят, какъв труд съм положила, за да въздъхнат. Сега ми се иска да читателите ми да не знаят защо въздъхват… В  журналистиката – искаш да се втурнеш, да разровиш някакво гнездо на оси, да стигнеш до дълбината му и да направиш съпричастен в изживяването и читателя. В поезията – в някакъв момент в теб „запява песен“. Ти я записваш - може и не на раз. Може и дълго да я дописваш. И едното те пие. И другото те пие. Имаше време, когато помолих Бог да ме остави на мира. И да си гледам журналистическата работа - защото друг живот извън нея не можех да си представя, стиховете ставаха ортаци на деня ми, на нощта ми, на ума и сърцето ми. И аз бях избрала морето на журналистиката. Едва когато започнах да се занимавам само с издателска дейност, поезията се върна при мен. Или както казва големият американски съвременен поет и университетски преподавател Били Колинс: „Попитайте се дали нещо, което се опитвате да кажете, може да бъде казано по друг начин – разказ, спомен, писмо, имейл, статия в списание, роман. Ако отговорът е да, спрете да пишете поезия. Изпратете имейл, напишете спомен, напишете писмо до баба си - използването на каквато и да е форма ще съответства на това, което ще кажете. Пишете поезия само ако нещата, които правите, не могат да бъдат направени по друг начин освен чрез поезия.“
Сега, нещата, които искам да изрека „не могат да бъдат направени по друг начин освен чрез поезия.“
С.Г.: На какво залагате повече – на емоцията или на премисления израз? В живота броите ли до десет?М.М.: Мисълта е прахан. Стои си „сивото вещество“ в теб и се наслаждава на спокойствието. И изведнъж светва искра – нещо някъде се е случило.  Събитие, несправедливост, разправия някаква. Може да е с теб, с приятел, може да е радост или скандал. И искрата припалва, праханът започва да тлее и избухват емоции и думи.  Трябва веднага да уловиш мига с молив и лист. Като с мрежа за пеперуди. Защото точно това словосъчетание, каквото ти е дошло в ума, няма да остане в теб, няма да можеш да го повториш. То отлита някъде, ако не го запишеш върху лист, върху бялото поле на вестника, върху празната част на билет. Няма време да броиш до 10. Ще изчезне птичето. Ще се замотае краят на конеца, след който се подреждат думите нататък - за да изплетеш стиха. Ако имаш послание, таило се дълго в теб, няма да можеш да го предадеш. Ще си останеш само с някакви си римувани думи.
Разбира се, освен тези два компонента – искрата от събитието и „осенението свише“ доста често следва работа върху думата, върху композицията. Трябва да наслагаш въздействеността така, че усещането при читателя, подсъзнателно, а и съзнателно, да получи завършеност. Има случаи, в които много пъти трябва да броя до десет - за да завърша дадено стихотворение.
А в живота си в ежедневието, и в работата, се мъча да броя поне до пет…
С.Г.: Какво мислите за днешната разследваща журналистика? Можем ли да наречем герои хората, които в името на професионалната си чест, често излагат себе си и семействата си на гнева на властимащите?М.М.: Разследващите журналисти са мъченици. И апостоли. Те будят народа. И са подложени на гонения - независимо под каква форма: в най-добрия случай - може да ги повишат, за да ги отстранят от онова, с което са се заели.  В най-лошия случай - уволнения, съдебни преследвания, създаване трудности на изданията, в които работят. Стига се и до физическа разправа от страна на засегнатите. Съсипване на живот. Понякога и – отнемане на живот.
Знам за тази съдба на разследващите журналисти не само от пресата, а и защото бях завеждащ отдел „Писма на читатели“ в централен ежедневник. Отделът се занимаваше с разследване по различни спорни и драматични случаи. Беше много изцеждащо, емоционално-обсебващо и трудно.
От разследващия журналист се иска да е изучил материята в онази област, в която ще е разследването. И още – да е запознат с проблема и общо, и единично, и в частност. Да прерови документация, да се срещне с потърпевши и с виновници. Да напише материала така, че той не само да информира, но и емоционално да ангажира. Да притежава доказателства. Да търси и съдействие в институциите след публикацията - за решаване на проблема. И всичко това, докато колегите му всеки ден си прават бодрите  репортажа и вземат хонорарите. Но разследващият журналист е станал такъв,  защото като личност, той не може да не постъпи по начина, по който постъпва. Той е сред хората, които съм нарекла „солта на земята“.
С.Г.: В момента се занимавате с издателска дейност. Къде е разковничето Вашите издания да са харесвани и търсени, да се задържат толкова време на пазара, при наличието на безпощадна конкуренция?М.М.: Няма как да научиш, как се прави добър и тиражен вестник или списание. Точна рецепта никъде не е дадена. Примерите са много. Блестящи журналисти доведоха до нула тираж изданията, които управляваха. Безспорното е едно – трябва да владееш работата от А до Я - за да знаеш, какво да искаш, започвайки от коректора и стигайки до „рампата“ с разпространителя на изданието. Трябва да ти е ясно, че сътворяването, екипът, техническата част, разпространението и продажбата са неразривно свързани и ти не можеш да си позволиш да се занимаваш само с творческата част. В изданията, които правех (и едното стигна до тираж 275 000), влязоха да работят четирима бивши главни или зам.-главни редактора на издания, а излязоха шестима нови главни редактора със свои издания. Защото който е „имал очи да гледа“ и „уши да слуша“, научи как се прави седмично издание. Две от списанията ми са вече 20 години на вестникарския пазар. Но имам едно суперправило - нищо да не се претупва. Нищо да не се допуска до страниците - просто така, за да запълним мястото. Защото ти зад бюрото си даваш материали, без да виждаш читателя. Но той гледа под лупа това, което си направил. „Претегля“ го, сравнява го. Проверява го в живота. И просто не можеш да го излъжеш. Това е в общи линии.
С.Г.: Тази година Ви донесе няколко литературни награди и една Номинация от участия в национални и международни литературни конкурси. Какво мислите за провеждането на такива форуми и те може ли да станат фактор за популяризиране на българската поезия извън рамките на страната ни?М.М.:  Малко след „Изящното перо-2019“, наградите станах четири - прибави се още една от националния конкурс за поезия „Никола Йонков Вапцаров „Вяра“. Не се хваля, а информирам само. На въпроса за форумите отговарям – да, конкурсите ще станат фактор, ако се провеждат прозрачно.  Ако не са организирани само „да вземем едни пари“, ако наградените материали има къде да се прочетат, ако има какво да кажат и са литературно стойностни. Тогава ролята им в популяризирането на поезията може да е по-значителна дори от издаването на стихосбирка. Важното е не само кого, а и за какво са го наградили. И ако наградените творби не спрат до тук пътя си, а се намери форма да се разпространяват - то тогава естетическата и нравствена задача ще е изпълнена. Един пример за чудесна реализация е международният конкурс в Чикаго “Изящното перо“, организиран от Салона за българска култура и духовност, чийто председател сте Вие, г-жо Галчева. Бързата и възходяща популярност на конкурса е най-добрата атестация за организаторите му.
С.Г.: За стиховете Ви казват, че са като „тежка артилерия – сериозни и разтърсващи“. Накъде е насочено Вашето поетично оръдие?М.М.: Притеснявам се от тези определения. Не искам да ставам доволна. Бих желала да запазя в себе си онази Маргарита, която се вълнува като преди изпит, когато ще пуска на стената си във Фейсбук стихотворението. За всяко поотделно. Мъката на хората ме гризе и разтърсва. Непредвидимата насока, която поема животът на хиляди и милиони българи – и в личен план, и в социален план е будният ми кошмар. Отричането на това, което са направили и съградили в живота си. Не мога да си наложа фалшиво бодрячество. То приспива готовността ни да се съпротивляваме.
„Къщи – хрипове дълбоки във земята.Хора в тях – ни живи, ни умрели.Зимата пълзи към долината,тръни късат белите дантели…Гасне, окъсял животът. Тлее.Все назад и по-назад ги връща.Хубавото – вятърът го вее.Лошото – стои над всяка къща…“ (Стих. „Изстиваща земя“)
С.Г.: Любимата на няколко поколения американска поетеса Емили Дикинсън в едно от стихотворенията си пише: „...да бъдеш цвете е дълбока отгтоворност“. Ние, хората, осъзнаваме ли нашата отговорност да бъдем Човеци?М.М.: Ще започна отговора си с няколко стиха от „Човекът с китарата (Преображение)“. Мислих си за онези, на които не успяхме да попречим да се самозапалят преди няколко години. Но просто поставих лиричния си герой на релсите, а не на „кладата“:
„Човек на релсите! А всъщност – извън тях…            Той „извън релсите“ отдавна е излязъл.       Стои с лице към идващия влак. Молитвата си сигурно е казал.                 Човек на релсите. Не плаче, не тъжи.Влакът гърми и гони следващата гара.        Два фара – срещу двете му очи.                  Срещу стоманата – безструнната китара…Оставя ни съдбата ни сами.                      Веднъж сгрешим ли – втори шанс не дава.А пък човекът върху релсите – стои!       По-лек, със всеки миг, и по-неземен става.Издига се нагоре и лети.                                        „… Китарата в ръката му изгрява,                         по-силно и от слънцето блести,               изпълнена с божествено сияние.                  Отвръщат хората главите си встрани.Но няма кой ръката му да хване…Човек на релсите! Сирената пищи.По целия свят – влаковете спрени.Една китара – станала трески.Един живот - тежи на съвестта ни.“Всяка епоха създава своята нравственост. Своя ценностна система. Независимо че има непреходни ценности. Малцина съзнават тази своя лична отговорност. Добре че ги има неправителствените организации с техни конкретни инициативи и изяви, благотворителността, публикациите в масмедиите, всичко това буди милосърдието в хората. Както и поезията, и изобщо изкуството. Но нашата държава възпитава безмилост - в отношението към инвалидите, към болните, към старите. Към всичко, което не й върши работа. И тука е титаничният сблъсък между морал и закон. Ако чрез отношението си към проблемите възпиташ в децата си прагматизъм и бездушност, то някой ден това ще се обърне срещу теб. Ето за какво трябва да се замислят родителите - това е тяхната лична отговорност, ето какво трябва да предвиди и държавата в своите дългосрочни планове. Ако, като държава, създаваш в хората привикване към мъката и страданието, ти създаваш поколения като тези „Х“, „Y“ и „Z“, с техния непукизъм, безразличие и егоистичен индивидуализъм. И искам да отбележа и големия дълг на нашата държава, и на обществото, към творците, когато станат безпомощни. Повечето умират в самота и забравени…
С.Г.: В поетичните Ви „Полутонове“ със стилна изразност и наситена метафоричност, усещаме изплъзващото се време в понятията за рано и късно. Какво можем да хванем и задържим в този отрязък от безвремието?М.М.: Можем да се постараем – да задържим утрините! Да задържим усещането за красота, за любов! Да ги запазим в себе си, за да не забравим, какво харесваме, какво обичаме, кое е нашето, а не натрапеното. Да не се смижурваме, докато вървим под недолюбеното и мръсно небе на деня, а да се съхраним, заради утрините в живота си. За да ги изживяваме пак и пак….
С.Г.: В едно Ваше интервю казвате: „Не бягам чрез стиховете, а излизам извън себе си с тях“. Какво виждате от тази позиция?М.М.: Не разнищвам и не бия сонди в психиката си, не се опивам от собствената си хромозомна уникалност и словесна еквилибристичност. Търся думите, римите , похватите, композирането - за да извикам: „Това може да ви се случи! Бъдете готови!“ Иска ми се читателят да възприеме моето послание на подсъзнателно ниво. Това е наркозата на стиховете: дори чрез буквите в думите. И на думите – в римите. И на ритмиката, и на композирането на частите на стихотворението - всичко се превръща в магичност.
„… Направи ми душата – с радост дива изпълнена.Пак сърцето да бие и без теб да не спи.Напълни ми морето с просветляло безумие!и смеха ми разлюбен –  във нощта намери.Този август си тръгва - полусляп и изгубен.Не успя да ме грабне. Не можа да прости.Възвърни ми живота – пак да е пълнолунен!Или заедно с август си отивай и ти...“ (Стих. „Да влезе следващият август“)Или се превръща, или не се превръща в магичност… Или си стигнал до адресата. Или си се засилил, но не си излетял. Паднал си още докато си бил вътре в себе си. И там се гънеш и самосъжаляваш.
А когато изляза извън себе си - освен посланията си - виждам и отсрещната страна: Десетки, понякога стотици мнения в мрежата са моята изпитна комисия. И ако някой от тях ти напише: „Г-жо Мартинова, за първи път в моя живот чета нещо, което дълбоко прониква в душата ми. Не обичам поезия и в никакъв случай не съм човек, който се впечатлява от изкуството. Благодаря Ви за топлите моменти на размисъл, които предизвикват Вашите творби в мен. Поклон.“ Не ми остава нищо друго, освен да изтрия сълзата от  лицето си…
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?М.М.: Да търсят своя поет! Да търсят онези думи, които все още стоят неформулирани в тях и усещането за неизказаност ги напряга. Да намерят стиховете, които ще ги изразят, ще ги освободят, ще им помогнат чрез съпреживяването. Поезията не е „един друг свят“. Поезията е и техния свят,  за който вратата не е заключена. Да не се боят, че не я разбират. Когато намерят своята поезия, веднага ще разберат, че е тя.  Ще почувстват, че е изпълнила част от сърцето им. Нека си направят този подарък през 2020-та. После той ще им носи радост през целия живот. И когато могат - да пътуват, за да видят и усетят красивата ни Земя отвсякъде. Тогава още повече ще обикнат магичната реч в рима, ритъм и послание.

Снежана Галчева –Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго,за в.“България СЕГА“http://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.htmlhttp://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.html

Маргарита Мартинова: "КОЙТО СТРОИ ДВОРЦИ ЗА ДЕЦА, РУШИ СТЕНИТЕ НА ЗАТВОРИТЕ" в. "Дума""

https://duma.bg/koyto-stroi-dvortsi-za-detsa-rushi-stenite-na-zatvorite-n4080

Маргарита Мартинова

Във Виена нищо не трябва да бъде възприемано само за себе си. Отделиш ли архитектурата, многочислените галерии и изложби, културния живот от протичащите в града събития и от грижата на общината за нейните граждани - пъзелът няма да се нареди.
Все едно си ходил на куц крак във Виена, ако забележиш само потъналия в лукс и вкус дворец Шьонбрун (бивша лятна имперска резиденция) с неговите паркове и езера, със залите на император Франц Йосиф и императрица Елизабета, с драматичните истории на изключителна любов, разделена с дълга към отечеството, без да ти направи впечатление, че днес в една от тези зали под тежките полилеи най-обикновени туристи слушат "Моцарт + вечеря" срещу скромната сума от петдесет и няколко евро.
Ако говорим само за дворците и архитектурата на Виена, а отминем факта, че тя е люпилница на съвременни творци - пак ще бъдем едностранчиви. Затова непременно трябва да се спомене, че във Виена изгря звездата на най-атрактивната и скъпо платена оперна прима, дошлата само преди осем години от Украйна Анна Нетребко, която "успява да превърне всеки спектакъл в собствено шоу". Но тогава трябва да разкажем и за световно известната певица Ани Ленъкс, посветила последните си години на каузата на болните от СПИН, която пя това лято на "Heldenplatz" пред петнадесетхиляден митинг, без да вземе нито цент. (За да прочетеш пърния текст, последвай линка).

„АЛХАМБРА“ – ЕДНА ПРИКАЗКА, РАЗКАЗАНА ОТ КАМЪК

,

• 
  
• 
  
• 
  
• 
  

Ако харесвате дворци с филигранно изрязани украси, с колони – стройни и изящни, като девичи крака, 

- ако си падате по вътрешни дворчета с бликащи фонтани, 

- разкошни паркове със зелена благодат, арки и сводове, украсени с растителни орнаменти и мукарни – подобни на пчелни восъчни пити, 

- ако ви пленяват дъгите над прозорци, през които се виждат къщите на Гранада, а между тях – кипариси, понесли зелените си върхове, като викове към небето, 

- ако харесвате заснежени била върху избродираните с маслинови дървета поли на планината, като тези на Сиера Невада, създали най-прекрасния фон на двореца, 

вие непременно ще отидете и ще видите приказката, наречена Алхамбра!

2. ИСПАНИЯ – ДА СЛУЧИШ НА ЗАВОЕВАТЕЛИ

Това, което четете, това, което виждате на снимките и това, което чувата за двореца „Алхамбра“, е само малка прашинка от красотата му

Дворецът Алхамбра прилича на онези бисери, които се подмятат от вълните на историята от век на век, от господар на господар, но нито времето, нито превратностите на съдбата успяват да намалят техния блясък и цивилизационна стойност.Изкуство, любов, предателство, разгроми и победи витаят около Алхамбра, вплетени във всяка извивка на арабските й орнаменти, във всеки камък на основите и във всеки ред на историческите летописи по стените й (за всичко видяна, благодарих негласно на „Profitours“ за добре организираното наслаждение – с други думи не мога да го нарека).
А знаете ли, че голяма част от специалистите и ценителите смятат, че

този архитектурен и парков ансамбъл е Върхът,

че е най-висшето достижение на мавританското изкуство в пределите на Западна Европа? Навярно няма да можете да ми отговорите. Защото още не сте го видели. Но ако харесвате дворци с филигранно изрязани украси, с колони стройни и изящни като девичи крака, ако си падате по вътрешни дворчета с бликащи фонтани, разкошни паркове със зелена благодат, арки и сводове, украсени с растителни орнаменти и мукарни – подобни на пчелни восъчни пити, ако ви пленяват дъгите над прозорци, през които се виждат къщите на Гранада, а между тях – кипариси, понесли зелените си върхове като викове към небето, ако харесвате заснежени била върху избродираните с маслинови дървета поли на планината като тези на Сиера Невада, създали най-прекрасния фон на двореца, вие непременно ще отидете и ще видите приказката, наречена Алхамбра!

Тя не е древна като Йерусалим, нито като Рим, ни като Филипополис,

тя е строена от мюсюлманската династия на Насридите (1230—1492), при които Гранада е станала столица на едноименния емират, а Алхамбра е била тяхната резиденция. Крепостни стени с кули я държат здраво във вековната си прегръдка. А времето милостиво е  запазило дворците (Насридския дворец, летния дворец, двореца на Карл V), цитаделата Аласаба и Райските градини Хенералифе, подобни на лабиринт, които посрещат с високомерието на красивите и с достойнството на прочутите тълпите народ, стичащи се тук от цял свят. Защото, за да пристъпиш прага на Алхамбра, се изисква да си си запазил ред поне два месеца напред. Аз го направих. И от добро сърце ще ви разведа само в няколко от приказните „1001 нощ“-ни зали. Тъй като, ако трябва да обиколим и се насладим на всичко, няма да ни стигнат нито 1001 дни, нито 1001 страници на списанието.

Като начало – ще пропуснем Алкасаба, крепостта с кули като гигантски кубове. Ще подминем и Ла Тахона (La Tahona), полукръглата кула и изгледа, който се открива от нея към долината на река Даро и квартал Албайсин. Макар дъхът ти да спира от цялата тази красота, все пак те са построени по-късно, през 1586 г. А ние с вас ще гоним 13-ти и 14-ти век.

Влизаме направо в Двореца на Насридите.

Той се състои от три монументални архитектурни ансамбъла: Мексуар — сградата за аудиенции и справедлив съд, двореца Комарес — официалната резиденция на емира, и Двореца на лъвовете, където са били частните покои на управляващите, на техните жени, наложници и деца. Ако никой от нас не се числи към една от тези групи, няма да бъде допуснат дори на 10 метра от дверите (при положение че нашата обиколка би се състояла преди шест века).

В Мексуара, макар някога да са се произнасяли и много тежки присъди над предатели, крадци и убийци от висшата прослойка, прелестите на арабското изкуство започват да ни замайват главите – прозорци, балкони, декорирани стени, цокли с филиграни, издълбани от гениалното длето на източните майстори, тънки линейно-геометрични фигури по тавана от кедрово дърво – с други думи тържество на гения. И сред всичко това вплетени цитати от Корана. Но оттук най-важното е да не пропуснем един надпис, който може да си припомняме в определени моменти от живота: „Единствено Бог е победител!“ Залата за аудиенции и посланици се смята за най-пищно украсената в целия дворцов комплекс (е, няма как, и сега би било същото).

Който е гледал сериала „Изабел Кастилска”,

сигурно ще ми се разсърди, ако претупаме палата Комарес (Palacio de Comares). Тази прекрасна сграда с невероятни куполи е била официалната резиденция на емира. Но не с това е известна тя, а с факта, че на втория етаж през пролетта на 1492 година най-многодетната, с най-много годеници и най-дълбоко вярващата кралица католичка  е издала така наречения "Декрет от Алхамбра", с който заповядва експулсирането на всички евреи, които отказват да приемат християнството.

Сега вече можем да се насочим към баните Комарес

(нищо ново под звездите – и арабите - като римляните). Тези хора просто са копирали римските терми. Тук си има аподитерий (bayt al-maslaj) за почивка след къпане. В центъра – фонтан, горе – балкон, където са свирели музикантите. Светлината в цялата баня се процежда през изрязаните на купола звездички. След аподитерия следва фригитарият (bayt al-barid). Това е залата със студения басейн. После – централната, топлата зала – тепидарий (bayt al-wastani). И накрая – горещото помещение, калдарият (bayt al-sajun), а зад стената му се е намирал огромен меден котел, в който се подгрявала водата. Отоплението – стенно и подово (модерна работа).

Но Дворецът на лъвовете (Palacio de los Leones) е мястото,

на което едвам дочаках да ви заведа. Това са били личните покои на емира. Построил ги Мохамед V веднага след като грабнал властта. В архитектурата на покоите се чувства и влиянието на християнското изкуство (покривите на сградите, обикалящи двора). Може би защото емирът и кастилският крал Педро Жестокия са били 

първи приятели. Независимо кой стил на кого е повлиял, това, което е оставил Мохамед V на поколенията, е перлата на цяла Алхамбра. Дори в един испански пътеводител пише: „В истинското произведение на изкуството, каквото е Дворецът на лъвовете, има нещо, което не може да бъде наподобено или пресъздадено – това чувстваме, когато стоим пред този двор.“ Цялото пространство на двора е обкръжено от двойни тънки елегантни колони, които са 124 на брой (сякаш някой ще седне да ги брои, докато гледа онемял цялата тази красота). Колоните с цвят слонова кост поддържат филигранни, нежни арки, върху които са кацнали стръмни керемидени покриви. В средата на двора дванайсет мраморни стилизирани лъва крепят, опрения върху силните им плешки, дванадесетоъгълен купел, украсен със строфи от поета Ибн Замрак (личен секретар на Мохамед V, написал най-красивите стихове, вплетени филигранно в стените, но по-късно затворен и убит от Мохамед VII). В двореца дълго време витаела легендата, че царете на животните са много по-стари от фонтана, защото са донесени от родината на везира Шмуел ха-Нагида, юдей по произход и вяра. И оттам смятали, че лъвовете символизират дванадесетте родови колена на Юдея, а не дванайсетте зодии, както си мислят всички, които ги видят.

Но вече е време да минем под арките и да влезем в залата на сталактитите

(Sala de los Mocárabes). Тя носи името си от куполния свод на постройката, целият покрит с фигури в стил „мукарн“ – както споменахме по-горе, това са релефни украси, наподобяващи сталактити и подредени като килийките на восъчна пчелна пита. (Куполните постройки в арабската архитектура, чийто ранен образец е осемстенната джамия Кубат ас-Сахра в Ерусалим  – 687-691 г., получават развитие през всички последвали векове.) Този прекрасен таван през 1590-та е бил почти разрушен от взрив в барутните погреби под помещението и след 200 години реставриран. Под купола има гипсови позлатени фризове, на които са изографисани девизите на насридите.

Следващият обект е залата на Абенсеражите (Sala de los Abencerrajes). Така я нарекли, понеже тук всяка нощ се появявали окървавените призраци на тридесет и седем първенци от рода Абенсеражи, посечени насред тържество, организирано от везира. Причината – донос, който по-късно се е оказало, че е лъжлив.

Аз спирам в тази зала! За почивка. И размисъл. А вие, ако искате – продължете. Гугъл ще ви разведе. Или пътеводителят. Най-добре ще е, разбира се, някой ден това да го стори нашият екскурзовод в Гранада – Стоян.

Само ме е яд за едно: че не мога да пиша като Вашингтон Ървин

(смятан за баща на американския разказ), който е издал вълнуващия сборник „Алхамбра“. Или като Хайнрих Хайне, който написал трагичната пиеса „Алманзор“, вдъхновен от атмосферата на красота и тайни, обгръщаща арабските дворци. И още по-добре – като любимия ми поет Федерико Гарсия Лорка, който по разкази на хората, живеещи в този край, е дал на света нежната и тъжна повест „Доня Росита или езикът на цветята“.

Разказах ви дотолкова добре, доколкото мога. Дано сте почувствали една прашинка от онова, което бихте изживели тук в действителност.

Спестих ви само един факт, който ме шокира – че християнските владетели, след пълната си победа над противника, започват да унищожават мавританския архитектурен шедьовър (трошат мебелировката, замазват с вар украшенията по външните стени, изтриват картините и позлатата).
Но може би самият Бог ги е спрял, да не стигнат да края.

За вас пътува, направи снимките и написа Маргарита МАРТИНОВА

Публикацията стига до феновете на сайта "Нещата от живота", благодарение на любезното съдействие на списание "Вкусотии в чинии"

1. ИСПАНИЯ – ДА СЛУЧИШ НА ЗАВОЕВАТЕЛИ

 Отидох, видях, написах
 

 АНДАЛУСИЯ – "БЕДНИЯТ" ЗЕМЕН РАЙ

                                      Маргарита Мартинова

Оказа се, че аз принадлежа към оная част от туристите, които са направили от Испания най-посещаваната туристическа дестинация в Европейския съюз. По рано бяха Англия, Италия, Франция. Какво става тук? Какво чудо направиха испанците?

Ами, ето какво: В началото не повярвах на приказките на екскурзовода, когато ни водеше през омайващите планини, с опънали синия си седеф морски заливи в подножията им, че всички тези бели и китни постройки, дето ги виждаме, са построени наскоро. Че това е част от програмата на правителството – за икономическото възземане на Юга. Че Андалусия, през която пътуваме, е изостанала от останалите части на страната. И сега правят всичко за икономическия й подем. „Подем – на какво?" – питах се през цялото време аз. – На прекрасни градчета-курорти с възможно най-артистичното строителство? На крепости, катедрали, замъци, толкова съхранени, като че ли са вчера вдигани (и никъде по тях – тухлички от итонг за дооформяне)? На равни, като писти, шосета и магистрали, и обрасли с маслинови дръвчета склонове, които фермери обират със специални за целта комбаинчета? (Андалусците със спокойно сърце могат да си пожелаят това, дето и у нас го казват: „Дано, когато сме най-зле, така да сме!“)
Да, оказа се, че всичко това не е достатъчно и правителството помага на туристическия бранш – и още, и още! И дори моята изгодна почивка е станала факт, благодарение на тази политика.   

Всъщност, ако бъда откровена, в пътуването ми до чужбина за пръв път имаше „социален елемент“. Тъкмо бях решила да си карам лятото „по домашному“, когато случайно видях една много съблазнителна оферта на фирма „ Профитурс“ (www.Profitours.bg) – почивка в Андалусия за хора на „Златна възраст“. Малко тегаво ми стана от тази „златна възраст“, но позвъних в агенцията и се оказа, че наистина цената е тази, посочена в офертата, а после – кой как иска в Испания може да си доплати за екскурзиите до едни от най-известните дестинации - Севиля, Кордоба Гранада. Че и до още четири-пет. А евтиното идвало от факта, че испанското правителство спонсорира тези програми из цяла Европа, за да подпомогне туризма в южните райони на страната си?! Да не повярваш – аз, Марго от България, ще пътувам, подпомогната от испанското правителство.

Ще направя едно признание – смятат ме за „спец“ по намирането на low cost самолетни билети и хубави хотели на промоция. Колкото пъти съм могла, толкова съм пътувала до Барселона - 50 евро отиване и връщане. До Мадрид – също. За Валенсия – да не говорим. Но Севиля, Кордоба и Гранада все не ми се вместваха в лимита – и на парите, и на времето. Испания ми стана нещо като „дóма“. А и за многото българи, които срещах по линия на обслужването там – също. Всички бяха доволни от живота си и от работата, добронамерени и услужливи. Останалите испанци изглеждаха спокойни (освен на коридите, ама там си имаше защо). И въобще не се държаха като наследници на някога най-мощната държава в Европа, която е взела  участие във всички по-големи европейски войни преди 500 години. Но пък от друга страна, и те като нас са били векове несвободни (не ми се обръща езика да кажа „поробени“). Дори се попитах – имало ли е време, през които са били свободни? Защото като почнеш да изчисляваш става доста зле.

Картагенците завладяват цяла южна Испания още преди Христа. После по време на Пуническите войни (264–146 г. преди нова ера) римляните прогонват картагенците на принципа „стани ти, да седна аз“. И от 19-та година преди  нова ера Иберийският полуостров става част от Римската империя под името Хиспания. Римляните са му дръпнали една истинска асимилация за 500-те години, в които са владеели полуострова – въвели своя език, своите закони. А в края на първи век наложили и християнството. Започнали да строят прочутите си пътища. И разбира се, както са го правили навсякъде, благоустроявали градовете и издигали нови. Но за зла врага мощта на Римската империя започнала да запада през пети век и в страната нахлули германски племена. Вестготи, свеви, алани и вандали. Не мога да прескоча всичко това, защото трябва да стигна до идването на ислямски нашественици от Северна Африка. Тази част от историята на Испания ме е впечатлила най-силно.

Оказва се, че всичко красиво, което гледахме, и на което се възхищавахме по време на пътуването си, е част от изключителната култура, обогатила полуострова в резултат на престоя на тези нашественици. На берберите-мюсюлмани (известни също като маври) които дошли през 711-718 година. И си отишли чак след 7 века. Чувате ли – след седемстотин години! Едва тогава е освободена и последната крепост – Гранада (през 1492 година, близо век след като България е поробена от османците). И не би ми дало сърце да напиша следващите редове, ако не бях видяла цялата красота с очите си, ако не бях чула разказите и на гидовете. Ако само го бях прочела: „По време на ислямското владичество, андалуската култура и икономика процъфтяват. Развиват се науката, изкуството, астрономията, математиката, медицината. Селското стопанство отбелязва значителен напредък с въвеждането на напоителни системи и нови земеделски култури. Построени са шедьоври на архитектурата, като джамията в Кордоба и дворецът – крепост Алхамбра в Гранада.“

Точно из този дворец неръкотворен, из градините на Алхамбра, и ако ни останат няколко реда – и из незабравимия град-мечта Гранада, останали като безценно наследства от културата на Изтока, ще се разходим в следващата част на пътеписа.

И ОЩЕ СЪМ ЖАДЕН ЗА ДОЗА ПАРИЖ

И ОЩЕ СЪМ ЖАДЕН ЗА ДОЗА ПАРИЖ: www.mmartinova.com За вас пътува, направи снимките и написа Станислав Иванов   Самолетът спря пред дълга едноетажна сграда. По...

И ОЩЕ СЪМ ЖАДЕН ЗА ДОЗА ПАРИЖ

www.mmartinova.com

За вас пътува, направи снимките и написа Станислав Иванов 

Самолетът спря пред дълга едноетажна сграда. Подвижната стълба опря в люка и след няколко секунди в машината нахлу щипещият декемврийски въздух. Летище „Бове” прие поредния пасаж от шумни пътници. Разноликата група, която се представи пред гишетата за паспортен контрол, като че ли преследваше една обща цел – да стъпи официално на френска земя, след което да се пръсне в нощта. Всъщност пъстрото ято бе устремено към едно-единствено място, което от висотата на аристократичната си осанка, с черти на непреходна красавица и с драматична властност, присъща на голямото изкуство, щеше да поеме поредната порция човешки съдби.

След час и десет минути път, наближаваше вече полунощ, аз отново гледах блещукащия обелиск на любимия си парижки хотел. Очакваха ме три дни екстаз за душата.

Обичам този град. А когато заявяваш подобни чувства, е редно да изтъкнеш аргументи. Смея да призная, че това не бе любов от пръв поглед. Когато преди 12 години се бях озовал под металния купол на „Гар дьо Норд” със запас от не повече от 100 чужди думи в чист, но евтин хотел в квартала на проститутките, Париж въобще не ми се стори безкраен празник. По „Пигал” стояха накацали върволица от сутеньори, дебнещи за евентуални клиенти, „Мулен Руж” стоеше сиротно във вечерния полумрак, като че бляскавите години на кабарето бяха отстъпили пред търговците на женска плът и мъждукащите светлини на неуморните арабски зарзаватчийници.

Сега бе друго. Отдавна бях сменил квартала и от прозореца на стаята ми се радвах на ръждивокафявия шпил, с който Айфеловата кула напомняше на всички, че са не къде да е, а именно в града на любовта, модата и изкуството. Излизайки от хотела, погледът ми срещаше бляскави витрини и игриви неони, заменили потоците от мръсни води, миещи ъглите на емигрантския квартал. Да, имах само три дни, но те бяха в онзи Париж, който обичам.

Обичам го заради уютните ресторантчета, в които елегантни двойки споделят непостоянството на делника над чаша вино. Влюбен съм в музеите, пред чиито порти се вият вечно дълги опашки от поклонници, дошли да засвидетелстват своята почит и благоговение пред красотата, хармонията и изяществото, сътворено от човешкия гений. Обичам Сена, защото ме носи сред аристократизма и блясъка на белокаменните сгради, зад чиито стени се разиграват сюжетите на любимите ми романи. Обожавам вкуса на черното кафе и финия столистен кроасан, които рано сутрин сервират в разбудените закусвални. Но най-много обичам да се разхождам.

А градът преди празниците се оказа разкошен. Олиселите чинари по „Шан-з-Елизе” са загърнати грижовно с воали от светлинки. И сякаш може би от неудобство за стореното късната есен бе оставила своя подарък - цветен килим от листа. Световноизвестният булевард както винаги бе приютил суматохата от парижани и гости на града, които трескаво потъваха в портите на луксозните магазини, за да изхвърчат миг по-късно с поредните покупки. От щандовете на „Сефора” се лееше както обикновено ароматът на скъпи парфюми, сякаш за да придаде още по-голяма изисканост и стил на най-скъпата улица в света.

Ако има място, достойно да приюти висшата мода, то това е бутик „Лафайет”. Разположен зад гърба на Парижката опера, този храм на суетата събира под един купол величията на „Аут Котюр”. Диор, Фере, Галиано, Мюглер и всички останали титани на стила са тук в епичен сблъсък за вкуса и джоба на способните да си ги позволят. Този шестетажен магазин с покрив от цветен витраж и стени с позлатени барокови елементи те кара да изповядаш своите желания и да се молиш някои ден да се сбъднат. Но освен дрехи, обувки, козметика и аксесоари там има и още нещо, което привлича. Това е фактът, че можеш да влезеш, да разгледаш и да не срещнеш нито един неодобрителен поглед, крещящ: „Ти си ми ясен. Оттук нищо няма да купиш!” Защото там знаят, че ако не днес, ти ще станеш техен клиент утре. По простата причина, че са успели да ти продадат вече нещо, за което да мечтаеш.

В града на любовта красотата е приела различни превъплъщения, но именно едно такова място не ми даваше мира с години. Разположен на един от най-шикозните и лъскави парижки булеварди, в съседство с театри и милионерски жилища е намерил пристан клуб „Крейзи Хорс”. Негови гости са били от Марлене Дитрих, през Роберт де Ниро, та чак до... бившия столичен кмет Софиянски. Това ми сподели беловласият портиер със снажна осанка – Горан. Живеещият от 40 години в Париж сърбин така се развълнува, щом чу славянска реч, че чак ме прегърна и запя „Моме, Калино”. Е, такова посрещане не бях очаквал, и то в меката на естетизираната еротика. След броени минути червеният плюшен салон ме погълна, а в края на представлението устата ми бе пресъхнала въпреки шампанското, въпреки цените.

И още съм жаден за доза Париж.

В ИЗРАЕЛ - БЪЛГАРСКИ СТЪПКИ ПО ЗЕМЯТА НА БОГА

Йерусалим – градът на градовете

Руският храм „Св. Мария Магдалина“

Църквата на всички нации

На маслиновия хълм - най-скъпото гробище в света

„Виа Долороса“ преминава по участъци, осеяни  със сергии 

Туристи-поклонници по спирките на страданието 

Назарет - базиликата „Благовещение”

Мозаечно пано от Ирландия в базиликата

Тук Дева Мария получава Благата вест

Мозаечно пано от Ватикана

Пана от 50 града в света – в базиликата

Йерусалим е опасан от подпорни и крепостни стени

Гетсиманската градина

Отче, ако е възможно, нека тази чаша Ме отмине!

Станислав ИВАНОВ

Снимки - авторът

Ако някой в родата си има хаджия, то неминуемо е слушал легендарната история за дългия, изнурителен и изпъстрен с перипетии път на решилия се да стигне до Светите земи. Хаджилъкът от 21-ви век е нещо съвсем различно. Няма ги дългите кервани, пътуващи с дни през пустошта, а разбойниците, препитаващи се от набези върху поклонниците, вече имат съвсем друго лице и мотиви.

Макар Израел да е само на някакви си 2 часа и половина със самолет от България, инструктажът към нашата група е да се съберем най-късно до 3 часа преди полета. Сами или пътуващи по двойки, пасажерите биват привиквани за кратък разговор, от който зависи тяхното качване на самолета и последващото стъпване на израелска земя. Падам се на момиче, не повече от 25-годишно, което внимателно разглежда паспорта ми и печатите в него. Следват въпроси от най-безобидните, като - цел на пътуването, до такива, които касаят лични познанства и приятелства. Повечето от групата са силно изнервени след проверката и това дълбоко навлизане в личното пространство. За сметка на това всички ще пътуваме спокойно и убедени, че сред нас няма как да се е промъкнал фанатизиран терорист.

Шабат – в съботния ден живот без докосване

Едва от един ден съм на израелска земя, а вече имам в речника си три думи на иврит – „шалом”, „кашер” и „шабат”. Първата означава както „здравей”, така и „доскоро”. Виж, втората – „кашер”, е най-приятната за помнене и можеш да я срещнеш не само в Израел, но и навсякъде, където се приготвя еврейска кухня. Свързана е с юдаизма и касае произхода на хранителните продукти, начина за тяхното приготвяне и правилата за употребата им. Например кашерът повелява разделна консумация на месо и млечни продукти, като разликата в приема им трябва да е поне 6 часа. Според свещените книги животните се разделят на два типа – чисти (тахор), които са годни за консумация, и нечисти (ла тахор). В този дух в Израел ще ви нагостят с прекрасни ястия, но със сигурност няма как да опитате свинско месо или морски дарове, по-различни от риба.

Значението на третата дума - „шабат”, ми се изясни много скоро. С две думи - това е почивният ден на седмицата. Започва в петък вечерта и трае до събота по залез. Ала се оказа, че шабатът се тачи от ортодоксалните евреи много по-крайно, отколкото това става  при обикновените хора. По времето на този ден не бива да се извършват действия, които да променят състоянието на различните предмети. Сред 39-те най-впечатляващите забрани са: да не включват и изключват електрически уреди, да не управляват автомобил, да не натискат бутони, да не пренасят предмети извън пределите на дома. Изключение се допуска само в случай, че човешки живот е застрашен и спасяването му налага извършване на иначе недопустимата дейност.

Назарет – посетен от ангел вестител

Една от спирките на нашето поклонническо пътуване бе Назарет. Това е мястото, където Исус прекарва детството си. Благата вест за неговото раждане е известена на Дева Мария чрез изпратения от самия Бог ангел небесен. Шестдесет и пет хилядният град е пъстър в религиозно и етническо отношение. В него живеят както евреи, така и палестински араби. Има и голям брой на изповядващи християнската религия. Върху две от свещените места тук са построени храмове. Впечатляваща е базиликата „Благовещение”. Вътре в църквата има стълби, които водят надолу до жилище, издълбано в скалите. Там Дева Мария е получила благата вест, че ще роди Божия син.

Първата църква на това място е била построена през  4-ти век от майката на император Константин, царица Елена. Вторият етаж на базиликата е изографисан с впечатляващи фрески, изпълнени в духа и културата на различните раси и континенти, сред които е стъпило християнството. Най-уникални са един по африкански маниер пъстър стенопис и японската мозайка, на която пресветата Дева и Младенецът са изобразени с азиатски черти. Те говорят красноречиво, че канонът във всяка страна може да е различен, но вярата е една за всички ни.

Само на стотина метра от красивата францисканска базилика стои един по-скромен, но уютен храм - църквата „Св. Йосиф”. Тя е възстановена през 1914 година. Вляво от олтара й малки стръмни стълби се спускат към каменната пещера, в която са открити, съхранени и реставрирани части от жилището и дърводелската работилница на Йосиф.

Там, където има пилигрими, има и търговци. Последните, разбира се, са вън от храма. Стръмните улички около светите места са изпълнени с пъстри магазинчета, в които се продават кръстове от маслиново дърво, както и всякакви други символи на християнството. Оттам  се отправяме на бегом към автобуса, останали с чувството, че вече сме с една стъпка по-близо към нашата заветна цел – Божи гроб.

Йерусалим – всеки казва: „Ти си мой”

Има един хълм, от който казват, че погледнеш ли, ще видиш цялата история на три религии, взети заедно. Това е Маслиновият хълм в Йерусалим.

След едночасова борба с хаотичния трафик, автобусът успява да ни докара до широка площадка, от която се разкрива зашеметяваща гледка: крепостните стени на града са го облекли подобно на броня, която пази светините на евреи, мюсюлмани и християни. На върха на Храмовия хълм грее Златният купол, превърнал се в един от символите на размирната столица. От запад го подпира Стената на плача, а нейде из лабиринта от сокаци се вие Пътя на страданието, за да легне в краката на оловносивите куполи на храма ”Гроб Господен”.

Стръмното възвишение, на което се намирах, има силует на вълна, но по нея вместо бяла пяна се спука шир от мраморни обелиски. Това малко парче земя е приютило вече четири хилядолетия едно от най-старите действащи гробища в света. Тук парцел „метър на два” е на цената на апартамент в Ню Йорк. И ако си мислите: „Има ли луд, който да плати тези пари?”, ще ви отговоря – да! И не един при това, а чакат на опашка. Защото според думите на нашият екскурзовод Маслиновият хълм е онова старозаветно място, от което след Второто пришествие ще бъдат първи възкресени мъртвите за вечен живот.

Но целта на нашата спирка не бе прекрасната гледка нито към града, нито към гробището, а една от четиринадесетте спирки на Исус по Кръстния му път. На това място - както преди две хилядолетия - все още се намира Гетсиманската градина. По онова време тя е била осеяна с маслинови дръвчета, кипариси и малки карстови вдлъбнатини – в тях са смятали да пренощуват Исус и учениците му след Тайната вечеря.

Горчивата чаша и Гетсиманската градина

Подобна атмосфера се усеща и в градината на тукашния руски храм „Св. Мария Магдалина“. Църквата е построена в края на XIX век. Поръчана е от цар Александър ІІІ в знак на почит към светицата – закрилница на височайшата фамилия. Позлатените луковични кубета и изящната фасада правят храма отдалече забележим. В непосредствена близост до него се намира Църквата на всички нации. Тя е издигната през 1924 година над скалата, върху която Исус отправя към Небесния отец последната си молитва, преди да бъде заловен, с думите: „Отче, ако е възможно, нека тази чаша Ме отмине, но не Моята, а Твоята воля да бъде!” Красивите витражи пресъздават сцени от предателството на Юда и залавянето на Исус, а над олтара с формата на чаша има драматична мозайка на коленичилия Божи син.

В Гетсимания се намира и друга светиня — гробът на Света Богородица. Широко стръмно стълбище ни отвежда в подземието на храма, където каменното ложе е приело тялото на Божията майка. Тук Синът Божи сам слиза, за да приеме душата на майка си и да я отведе на небето при себе си. Зад гроба, който едновременно е и църковен олтар, върху специален постамент е поставена иконата „Св. Богородица Йерусалимска“ — същата, която гостува у нас през 2000 година и предизвика невероятен наплив от вярващи.

 
„Виа Долороса” – за едни страдание, за други търговия

Най-вълнуващият за християните маршрут в Йерусалим безспорно започва при някогашната римска крепост Антония — до Лъвската порта. По времето на Исус това място е извън очертанията на крепостните стени. Тук, след бичуването на Спасителя, Пилат Понтийски си „измива ръцете” и дава съгласието Христос да бъде разпнат на кръста. На това място се издига храм, в чийто купол е изобразен голям трънен венец — спомен за Христовите страдания.

Оттук тръгва „Виа Долороса“ — Пътят на болката (в буквален превод). Маршрутът се вие по тесни павирани улички, като често преминава по стълбища и участъци, осеяни  със сергии и магазинчета. Напористи търговци шумно предлагат всякаква стока и сувенири, като в един момент дори добиваш усещането, че за две хилядолетия след Христа тук нищо не се е променило - шумотевицата и тълпата все трябва да са били същите. И някак си е трудно за вярване, че след като в наши дни изповядващите християнството са  близо 2.2 милиарда души, които са построили храмове - повече от грандиозни - мястото, което за тях е най-свещено, стои някак си скромно и изгубено сред битовизма и препирните на делника. Ала спокойствието, силата и енергията, които излъчва Божи гроб, нямат равни на себе си. Но за тях е трудно да се разказва. Просто трябва да се изживее.

P.S. Ако някога решите да посетите Светите земи, можете напълно да се доверите на туристическата филма „Елфи тур”, и да пожелаете ваш гид за пътешествието през вековете, през вярата, през чудесата на света, да бъде Любомир Братоев. Той е ерудиран, организиран, опитен, и не е без значение, че има духовен сан. Линкът към сайта на Елфи турс:www.elfytours.com  www.elfytours.com