"ИМАМ ОЩЕ НЕЩО ДА ВИ КАЖА..." Маргарита Мартинова пред вестник "България СЕГА" - Чикаго

МАРГАРИТА МАРТИНОВА : „...ДА СЕ СЪХРАНИМ, ЗАРАДИ УТРИНИТЕ В ЖИВОТА СИ. ЗА ДА МОЖЕМ ДА ГИ ИЗЖИВЯВАМЕ ПАК И ПАК…“
http://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.htmlhttp://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.html
Начална страница | Личности | МАРГАРИТА МАРТИНОВА : „...ДА СЕ СЪХРАНИМ, ЗАРАДИ УТРИНИТЕ В ЖИВОТА СИ. ЗА ДА МОЖЕМ ДА ГИ ИЗЖИВЯВАМЕ ПАК И ПАК…“Размер на шрифта:  Публикувано 17 Януари, 2020 08:23:00183 пъти прочетено
Bulgaria Sega

Уважаеми читатели на в. „България СЕГА“, на страницата на Салон за българска култура и духовност, в поредица от публикации, ще бъдат представени лауреатите от международния литературен конкурс „Изящното перо-2019“.  В този брой ви предлагаме интервю с Маргарита Мартинова, чието стихотворение „Емили и поднебесната пчела“ спечели втора награда в конкурса.

С.Г.: Здравейте, Маргарита! Вие сте журналист и пишете прекрасна поезия, но в журналистиката се борави с точни факти и думи, а поезията е океан от метафоричност. Как намирате баланса, за да останете вярна на себе си, когато търсите изразните средства?М.М.: В журналистиката фактът е Богът. Пред него трябва да коленичи журналистът. Ако го скрие или промени, ще се окаже, че се моли пред друг олтар.  Думите, които ще намери, за да постигне целта си, зависят от таланта. Оттам ще направят публикацията по-четивна или по-скучна за възприемане.
В поезията думата е Богът. И още – тя е скъпоценният камък, който трябва да уцели точното си място в короната - за да стане тя царска, за да може душата на четящия да заплаче, да се изповяда, да си помисли: „Точно това чувствам и аз! Точно това исках да кажа, но този стих го е казал вместо мен.“
При журналистиката – читателят трябва да знае, защо казва: „Ах!“. При поезията – не трябва да знае, а просто да каже: „Ах!“. Преди ми се искаше читателите да знаят, какъв труд съм положила, за да въздъхнат. Сега ми се иска да читателите ми да не знаят защо въздъхват… В  журналистиката – искаш да се втурнеш, да разровиш някакво гнездо на оси, да стигнеш до дълбината му и да направиш съпричастен в изживяването и читателя. В поезията – в някакъв момент в теб „запява песен“. Ти я записваш - може и не на раз. Може и дълго да я дописваш. И едното те пие. И другото те пие. Имаше време, когато помолих Бог да ме остави на мира. И да си гледам журналистическата работа - защото друг живот извън нея не можех да си представя, стиховете ставаха ортаци на деня ми, на нощта ми, на ума и сърцето ми. И аз бях избрала морето на журналистиката. Едва когато започнах да се занимавам само с издателска дейност, поезията се върна при мен. Или както казва големият американски съвременен поет и университетски преподавател Били Колинс: „Попитайте се дали нещо, което се опитвате да кажете, може да бъде казано по друг начин – разказ, спомен, писмо, имейл, статия в списание, роман. Ако отговорът е да, спрете да пишете поезия. Изпратете имейл, напишете спомен, напишете писмо до баба си - използването на каквато и да е форма ще съответства на това, което ще кажете. Пишете поезия само ако нещата, които правите, не могат да бъдат направени по друг начин освен чрез поезия.“
Сега, нещата, които искам да изрека „не могат да бъдат направени по друг начин освен чрез поезия.“
С.Г.: На какво залагате повече – на емоцията или на премисления израз? В живота броите ли до десет?М.М.: Мисълта е прахан. Стои си „сивото вещество“ в теб и се наслаждава на спокойствието. И изведнъж светва искра – нещо някъде се е случило.  Събитие, несправедливост, разправия някаква. Може да е с теб, с приятел, може да е радост или скандал. И искрата припалва, праханът започва да тлее и избухват емоции и думи.  Трябва веднага да уловиш мига с молив и лист. Като с мрежа за пеперуди. Защото точно това словосъчетание, каквото ти е дошло в ума, няма да остане в теб, няма да можеш да го повториш. То отлита някъде, ако не го запишеш върху лист, върху бялото поле на вестника, върху празната част на билет. Няма време да броиш до 10. Ще изчезне птичето. Ще се замотае краят на конеца, след който се подреждат думите нататък - за да изплетеш стиха. Ако имаш послание, таило се дълго в теб, няма да можеш да го предадеш. Ще си останеш само с някакви си римувани думи.
Разбира се, освен тези два компонента – искрата от събитието и „осенението свише“ доста често следва работа върху думата, върху композицията. Трябва да наслагаш въздействеността така, че усещането при читателя, подсъзнателно, а и съзнателно, да получи завършеност. Има случаи, в които много пъти трябва да броя до десет - за да завърша дадено стихотворение.
А в живота си в ежедневието, и в работата, се мъча да броя поне до пет…
С.Г.: Какво мислите за днешната разследваща журналистика? Можем ли да наречем герои хората, които в името на професионалната си чест, често излагат себе си и семействата си на гнева на властимащите?М.М.: Разследващите журналисти са мъченици. И апостоли. Те будят народа. И са подложени на гонения - независимо под каква форма: в най-добрия случай - може да ги повишат, за да ги отстранят от онова, с което са се заели.  В най-лошия случай - уволнения, съдебни преследвания, създаване трудности на изданията, в които работят. Стига се и до физическа разправа от страна на засегнатите. Съсипване на живот. Понякога и – отнемане на живот.
Знам за тази съдба на разследващите журналисти не само от пресата, а и защото бях завеждащ отдел „Писма на читатели“ в централен ежедневник. Отделът се занимаваше с разследване по различни спорни и драматични случаи. Беше много изцеждащо, емоционално-обсебващо и трудно.
От разследващия журналист се иска да е изучил материята в онази област, в която ще е разследването. И още – да е запознат с проблема и общо, и единично, и в частност. Да прерови документация, да се срещне с потърпевши и с виновници. Да напише материала така, че той не само да информира, но и емоционално да ангажира. Да притежава доказателства. Да търси и съдействие в институциите след публикацията - за решаване на проблема. И всичко това, докато колегите му всеки ден си прават бодрите  репортажа и вземат хонорарите. Но разследващият журналист е станал такъв,  защото като личност, той не може да не постъпи по начина, по който постъпва. Той е сред хората, които съм нарекла „солта на земята“.
С.Г.: В момента се занимавате с издателска дейност. Къде е разковничето Вашите издания да са харесвани и търсени, да се задържат толкова време на пазара, при наличието на безпощадна конкуренция?М.М.: Няма как да научиш, как се прави добър и тиражен вестник или списание. Точна рецепта никъде не е дадена. Примерите са много. Блестящи журналисти доведоха до нула тираж изданията, които управляваха. Безспорното е едно – трябва да владееш работата от А до Я - за да знаеш, какво да искаш, започвайки от коректора и стигайки до „рампата“ с разпространителя на изданието. Трябва да ти е ясно, че сътворяването, екипът, техническата част, разпространението и продажбата са неразривно свързани и ти не можеш да си позволиш да се занимаваш само с творческата част. В изданията, които правех (и едното стигна до тираж 275 000), влязоха да работят четирима бивши главни или зам.-главни редактора на издания, а излязоха шестима нови главни редактора със свои издания. Защото който е „имал очи да гледа“ и „уши да слуша“, научи как се прави седмично издание. Две от списанията ми са вече 20 години на вестникарския пазар. Но имам едно суперправило - нищо да не се претупва. Нищо да не се допуска до страниците - просто така, за да запълним мястото. Защото ти зад бюрото си даваш материали, без да виждаш читателя. Но той гледа под лупа това, което си направил. „Претегля“ го, сравнява го. Проверява го в живота. И просто не можеш да го излъжеш. Това е в общи линии.
С.Г.: Тази година Ви донесе няколко литературни награди и една Номинация от участия в национални и международни литературни конкурси. Какво мислите за провеждането на такива форуми и те може ли да станат фактор за популяризиране на българската поезия извън рамките на страната ни?М.М.:  Малко след „Изящното перо-2019“, наградите станах четири - прибави се още една от националния конкурс за поезия „Никола Йонков Вапцаров „Вяра“. Не се хваля, а информирам само. На въпроса за форумите отговарям – да, конкурсите ще станат фактор, ако се провеждат прозрачно.  Ако не са организирани само „да вземем едни пари“, ако наградените материали има къде да се прочетат, ако има какво да кажат и са литературно стойностни. Тогава ролята им в популяризирането на поезията може да е по-значителна дори от издаването на стихосбирка. Важното е не само кого, а и за какво са го наградили. И ако наградените творби не спрат до тук пътя си, а се намери форма да се разпространяват - то тогава естетическата и нравствена задача ще е изпълнена. Един пример за чудесна реализация е международният конкурс в Чикаго “Изящното перо“, организиран от Салона за българска култура и духовност, чийто председател сте Вие, г-жо Галчева. Бързата и възходяща популярност на конкурса е най-добрата атестация за организаторите му.
С.Г.: За стиховете Ви казват, че са като „тежка артилерия – сериозни и разтърсващи“. Накъде е насочено Вашето поетично оръдие?М.М.: Притеснявам се от тези определения. Не искам да ставам доволна. Бих желала да запазя в себе си онази Маргарита, която се вълнува като преди изпит, когато ще пуска на стената си във Фейсбук стихотворението. За всяко поотделно. Мъката на хората ме гризе и разтърсва. Непредвидимата насока, която поема животът на хиляди и милиони българи – и в личен план, и в социален план е будният ми кошмар. Отричането на това, което са направили и съградили в живота си. Не мога да си наложа фалшиво бодрячество. То приспива готовността ни да се съпротивляваме.
„Къщи – хрипове дълбоки във земята.Хора в тях – ни живи, ни умрели.Зимата пълзи към долината,тръни късат белите дантели…Гасне, окъсял животът. Тлее.Все назад и по-назад ги връща.Хубавото – вятърът го вее.Лошото – стои над всяка къща…“ (Стих. „Изстиваща земя“)
С.Г.: Любимата на няколко поколения американска поетеса Емили Дикинсън в едно от стихотворенията си пише: „...да бъдеш цвете е дълбока отгтоворност“. Ние, хората, осъзнаваме ли нашата отговорност да бъдем Човеци?М.М.: Ще започна отговора си с няколко стиха от „Човекът с китарата (Преображение)“. Мислих си за онези, на които не успяхме да попречим да се самозапалят преди няколко години. Но просто поставих лиричния си герой на релсите, а не на „кладата“:
„Човек на релсите! А всъщност – извън тях…            Той „извън релсите“ отдавна е излязъл.       Стои с лице към идващия влак. Молитвата си сигурно е казал.                 Човек на релсите. Не плаче, не тъжи.Влакът гърми и гони следващата гара.        Два фара – срещу двете му очи.                  Срещу стоманата – безструнната китара…Оставя ни съдбата ни сами.                      Веднъж сгрешим ли – втори шанс не дава.А пък човекът върху релсите – стои!       По-лек, със всеки миг, и по-неземен става.Издига се нагоре и лети.                                        „… Китарата в ръката му изгрява,                         по-силно и от слънцето блести,               изпълнена с божествено сияние.                  Отвръщат хората главите си встрани.Но няма кой ръката му да хване…Човек на релсите! Сирената пищи.По целия свят – влаковете спрени.Една китара – станала трески.Един живот - тежи на съвестта ни.“Всяка епоха създава своята нравственост. Своя ценностна система. Независимо че има непреходни ценности. Малцина съзнават тази своя лична отговорност. Добре че ги има неправителствените организации с техни конкретни инициативи и изяви, благотворителността, публикациите в масмедиите, всичко това буди милосърдието в хората. Както и поезията, и изобщо изкуството. Но нашата държава възпитава безмилост - в отношението към инвалидите, към болните, към старите. Към всичко, което не й върши работа. И тука е титаничният сблъсък между морал и закон. Ако чрез отношението си към проблемите възпиташ в децата си прагматизъм и бездушност, то някой ден това ще се обърне срещу теб. Ето за какво трябва да се замислят родителите - това е тяхната лична отговорност, ето какво трябва да предвиди и държавата в своите дългосрочни планове. Ако, като държава, създаваш в хората привикване към мъката и страданието, ти създаваш поколения като тези „Х“, „Y“ и „Z“, с техния непукизъм, безразличие и егоистичен индивидуализъм. И искам да отбележа и големия дълг на нашата държава, и на обществото, към творците, когато станат безпомощни. Повечето умират в самота и забравени…
С.Г.: В поетичните Ви „Полутонове“ със стилна изразност и наситена метафоричност, усещаме изплъзващото се време в понятията за рано и късно. Какво можем да хванем и задържим в този отрязък от безвремието?М.М.: Можем да се постараем – да задържим утрините! Да задържим усещането за красота, за любов! Да ги запазим в себе си, за да не забравим, какво харесваме, какво обичаме, кое е нашето, а не натрапеното. Да не се смижурваме, докато вървим под недолюбеното и мръсно небе на деня, а да се съхраним, заради утрините в живота си. За да ги изживяваме пак и пак….
С.Г.: В едно Ваше интервю казвате: „Не бягам чрез стиховете, а излизам извън себе си с тях“. Какво виждате от тази позиция?М.М.: Не разнищвам и не бия сонди в психиката си, не се опивам от собствената си хромозомна уникалност и словесна еквилибристичност. Търся думите, римите , похватите, композирането - за да извикам: „Това може да ви се случи! Бъдете готови!“ Иска ми се читателят да възприеме моето послание на подсъзнателно ниво. Това е наркозата на стиховете: дори чрез буквите в думите. И на думите – в римите. И на ритмиката, и на композирането на частите на стихотворението - всичко се превръща в магичност.
„… Направи ми душата – с радост дива изпълнена.Пак сърцето да бие и без теб да не спи.Напълни ми морето с просветляло безумие!и смеха ми разлюбен –  във нощта намери.Този август си тръгва - полусляп и изгубен.Не успя да ме грабне. Не можа да прости.Възвърни ми живота – пак да е пълнолунен!Или заедно с август си отивай и ти...“ (Стих. „Да влезе следващият август“)Или се превръща, или не се превръща в магичност… Или си стигнал до адресата. Или си се засилил, но не си излетял. Паднал си още докато си бил вътре в себе си. И там се гънеш и самосъжаляваш.
А когато изляза извън себе си - освен посланията си - виждам и отсрещната страна: Десетки, понякога стотици мнения в мрежата са моята изпитна комисия. И ако някой от тях ти напише: „Г-жо Мартинова, за първи път в моя живот чета нещо, което дълбоко прониква в душата ми. Не обичам поезия и в никакъв случай не съм човек, който се впечатлява от изкуството. Благодаря Ви за топлите моменти на размисъл, които предизвикват Вашите творби в мен. Поклон.“ Не ми остава нищо друго, освен да изтрия сълзата от  лицето си…
С.Г.: Какво ще пожелаете на читателите на в. „България СЕГА“?М.М.: Да търсят своя поет! Да търсят онези думи, които все още стоят неформулирани в тях и усещането за неизказаност ги напряга. Да намерят стиховете, които ще ги изразят, ще ги освободят, ще им помогнат чрез съпреживяването. Поезията не е „един друг свят“. Поезията е и техния свят,  за който вратата не е заключена. Да не се боят, че не я разбират. Когато намерят своята поезия, веднага ще разберат, че е тя.  Ще почувстват, че е изпълнила част от сърцето им. Нека си направят този подарък през 2020-та. После той ще им носи радост през целия живот. И когато могат - да пътуват, за да видят и усетят красивата ни Земя отвсякъде. Тогава още повече ще обикнат магичната реч в рима, ритъм и послание.

Снежана Галчева –Председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго,за в.“България СЕГА“http://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.htmlhttp://www.bulgariasega.com/lichnosti_usa_canada/index.1.html

HAUSER & Caroline Campbell - Czardas

Като фен на Рамщайн ще ви попитам – обмисляли ли сте да правите техен кавър?

Не сме мислили по-въпроса, по-скоро не. Но ние не изпълняваме метъл музика като цяло. Но може би някой ден, кой знае...

Някои китаристи понякога разбиват китарите си в сцената по време на концерт за шоуто или когато са особено ентусиазирани, някога минавало ли ти е през главата да направиш същото с челото си? Би било голяма изненада за публиката.

Да, но челото е много скъпо, много ценен инструмент е. Китарите са доста по-евтини. Ще бъде срамота, ако си разбия инструмента на сцената. Ние използваме чела Yamaha, които не са чак толкова скъпи, но истинските кухарки, старите от рода на Страдивари и Гуарнери – струват милиони евро.

Кои са любимите ви групи и изпълнители?

Нямаме любимци, взимаме най-доброто от всяка група.

Повечето ви песни, да не кажа всички, са кавъри на други банди или изпълнители, смятате ли да издадете албум изцяло композиран от вас с Лука?

Може би на по-късен етап, но не сега. В новия си албум ще имаме една авторска песен всъщност. В него ще включим и кавъри на Iron Maiden, AC/DC, Radiohead, Michael Jackson и др.

Това е супер, но преди малко ми каза, че не правите кавъри на метъл групи, а Мейдън са си чист метъл! Очаквам скоро песен на Рамщайн в такъв случай.

Знам, знам, но песента, която ще изсвирим, е класика, тя е като химн, прави изключение.

2Cellos правят своя пробив през 2011 година, когато версията им на парчето на Майкъл Джаксън “Smooth Criminal” предизвика фурор в мрежата. В резултат на това подписват сделка със звукозаписна компания и издават дебютния си едноименен албум. Той е с кавъри на U2, Gun N’ Roses, Nine Inch Nails, Sting, Coldplay, Nirvana, Muse и Kings Of Leon и влиза в Топ 100 в класацията за албуми на Билборд. Същата година получават покана от сър Елтън Джон да го придружат на световното му турне.

Дуото е с класическо образование и всеки един от двамата е носител на престижни награди от международни конкурси. Това не ги спира като 2Cellos да търсят вдъхновение в съвременните жанрове и да изпълняват на живо интерпретации на разнообразни любими рок и други парчета. Зад гърба си имат вече няколко разпродадени турнета в САЩ, Япония и Европа.

Челистите са пуснали албум, в който участие като гост-вокали взеха Елтън Джон, Дзукеро и др. известни певци. В началото на тази година дуото пусна в YouTube своя версия на парчето на AC/DC “Thunderstruck”. Само за първите две седмици видеото е гледано над 10 милиона пъти, като вече достигна над 25 милиона гледания.

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА : "ЛОРА" Маргарита Мартинова - стихове

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА : "ЛОРА" Маргарита Мартинова - стихове: ЛОРА… Душата има нужда да се храни не само с хляб, а със кръвта от свойте рани! Самотен вълк е тя в окото на ловеца.  ...

"ЛОРА... ИЛИ – ГЛАДЪТ НА ДУШАТА" Маргарита Мартинова - стихове

ЛОРА…

Душата има нужда да се храни

не само с хляб,

а със кръвта от свойте рани!

Самотен вълк е тя в окото на ловеца. 

Сърна, подплашена от гончетата зли.   

Стръвта е тя. Щом злото се присети,

на мушката си зорко я държи.
                                                          

Една душа – за толкова години…                     

Да беше кремък – ще се изхаби.

Да беше дъжд – под облака ще мине,

докато мигне - ще се извали.

Да те спаси – в морето те настига.               

На гръб те влачи през убийцата вълна. 

Да се спаси – ръце от тебе вдига –         

съвсем внезапно те напуска през нощта.                                                            

Омръзва ти! Незряла и неравна.                      

Зелена ябълка с нахапана кора.                 

Отритваш я! Върху каданса бавно

виденията ти побъркват паметта:                                                                                 

- Вълкът самотен е трофеят на ловеца.           

- Пируват псетата със убитата сърна.         

- Любов – нарязала сърцето на парчета.

- Денят е пленник на безликата мълва.

Ръката ти повдига пистолета,

оставя милиметри до смъртта...

Изригват и се пръсват стиховете –      

на мрака гладен – подлуделите слънца.

В очите е угаснало небето. 

Под него храни овдовялата съдба 

със раните на слепите* поети

душата кръвожадна на света… 

Маргарита Мартинова

-------
* "Слепи" - приеми го в буквален смисъл

"ГЛАДЪТ НА ДУШАТА" Маргарита Мартинова - стихове

ГЛАДЪТ НА ДУШАТА

Душата има нужда да се храни

не само с хляб,

а със кръвта от свойте рани!

Самотен вълк е тя в окото на ловеца. 

Сърна, подплашена от гончетата зли. 

Трофей желан. И цялата планета 

на мушката си зорко

я държи.                                                 

Една душа – за толкова години…                     

От кремък да е – ще се изхаби.                 

Усмихната. Или до сълзи сини                 

са нейните невярващи очи.                                                             

Спасява те! В морето те настига.                    

На гръб те влачи през убийцата вълна.                       

Предава те! Ръце от тебе вдига –                   

напуска поста си страхливо

през нощта.                                               

Омръзва ти! Незряла и невярна.                    

Зелена ябълка с нахапана кора.                     

Отритваш я! Гледаш каданса – бавно              

превърта лентата

в обратната

страна:                                                             

- Вълкът самотен е прострелян от ловеца.         

- Пируват псета със невинната сърна.     

- Любов – нарязала сърцето на парчета.   

- На мушката е вдяната целта.                  

Ръката ти повдига пистолета.                  

Опира. Милиметър

от смъртта…                       

Изригват и се пръсват стиховете –           

във мрака гладен - пушечни слънца.       

В очите е угаснало небето.  

Под него –

озверялата съдба 

изхранва с раните на слепите поети 

душата ненаситна на света. 

Маргарита Мартинова

*„Слепи“ е употребено в буквален смисъл…

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА : "ОБИЧ С АРОМАТ НА ЛИПА" - Маргарита Мартинова - ст...

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА : Липата кацна с клони на прозореца    за да орони пожълтелите пера.     Врабецът изхвърча разочаровано....

"ОБИЧ С АРОМАТ НА ЛИПА" - Маргарита Мартинова - стихове

ОБИЧ С АРОМАТ НА ЛИПА

Липата с клони през прозореца наднича,

за да отрони пожълтелите пера.

Треперейки във дрешката си птича,

гърдите й кълвачът

окълва.

На себе си тя вече не прилича,

проскубаната, мършава липа.

Врабчетата дори не я обичат.

С какво ли да привлича

старостта.

Под мен – над мен,

се вдигаше липата.

Зад мен – пред мен,

преплиташе ръце.

Пред слънцето

стоеше всяко лято.

Затопляше ми

зимното небе.

Листата се превръщаха във ято.

Отлитаха на запад. И назад.

Корите й след време загрубяха.

Днес котки острят ноктите си

в тях.

Самичка си говореше липата.

Животът всички цветове й взе.

Дървари пред оградата слухтяха

със брадви, като с пушки -

„при нозе“.

Отниса клони режещият вятър.

Но коренът е – в моето сърце.

Изпитвам обич нежна, непонятна.

Тъй, както съм обичала

дете...

Маргарита Мартинова