ДЕНЯТ „Х“ В МОРСКОСИНЬО

ДЕНЯТ „Х“ В МОРСКОСИНЬО

Настъпват дни, понякога година,

когато изборът

за гърлото те хваща.

Или зачеркваш цялото си минало.

Или оставяш на вълната

да те лашка.

Щом пуснеш котвата, дори наполовина,

не може вече нищо

да я спре.

Прикрита с песъчлива пелерина,

в сърцето ти

забива острие.

Подвежда сушата с уют на раковина,
във пясъка
заровила нозе.

Красива е отвън, непостижима.
Отвътре времето
без милост я гризе.

Брегът е край. И никога – начало.

Вълните само

знаят път напред.

В каюти тъмни паячето бяло

въженце за

наивните плете.

Не се предавай! Кой те разобича –

отдавна Господ

враговете ти прибра.

Моряците пътуват със мечтите.

Страхливците

умират у дома.

Маргарита Мартинова

"И НЯМА С ДРУГ ДА МЕ ДЕЛИШ" Маргарита Мартинова - ярост

ЯРОСТ

Море, не искам да те имам!

Пълзиш в краката,

нежно лягаш.

Но си студено. И си зимно.

Отвържеш ли се – ще избягам.

Не ме притегляй.

Остави ме

на крайчето ти да приседна.

Да те наричам с нежно име.

Дори да кажа:

Целуни ме! -

по думите не се подвеждай.

Без сили идвам. Без надежда.

Преви ме ураганен вятър…

Изтръгна,

без да се оглежда,

изпод краката ми земята.

Не търся обич, а разплата!

Настръхнал, шквалът над вълната

към дъното всичко влече.

Взривява с ярост незната,

поваля в миг на колене.

И аз искам така, море!

От хиляди години пазиш

най-страшни тайни на света.

Дойдох при теб да ми покажеш,

как в гръм превръща се гнева.

Как къса котви,

чупи мачти.

Разсича острови на две.

Беснее,

като вино младо.

Заспива чист, като дете.

Ако на тебе заприличам,

ако сега ме подкрепиш,

отново ще те заобичам.

И няма с друг да ме делиш.

Маргарита Мартинова

Покривката е бяла. С червена капка вино.

Съдбата е убола пръста си и кърви.

Мъгливите воали над лозови градини

посипват сол отгоре, кръвта да не личи.

Лозницата е гола.  А гроздето прибрано.

Натъпкано до дупка във щайги и торби.

Зачеркват черни врани пустеещи поляни.

Далечна, веселбата в прозорците кънти.

Заплитат се кавали сред чепките узрели.

Насечената песен не радва, а тъжи.

Каруците подскачат с конете остарели

провлачват по земята последните си дни.

Умората се стича и в ризите попива.

На лакът, цяло село след малко ще заспи.

Умихме си краката. За първи път щастливи.

Бог слезе и целуна и пръсти, и пети.

Наскачахме в зърната. Изпуснати. И луди.

Превърнахме ширата в рубини и сълзи.

Изтъпквахме душата, до люспа , на Мавруда.

Сок, силен като мляко, във жилите кипи.

Разбивахме, несвестни, одумки и скрижали.

Живот неравновесен – в кантара от мечти.

На бялата постеля – червена капка вино.    

Върху небе червено – две влюбени луни!

Маргарита Мартинова

Маргарита Мартинова: "КОЙТО СТРОИ ДВОРЦИ ЗА ДЕЦА, РУШИ СТЕНИТЕ НА ЗАТВОРИТЕ" в. "Дума""

https://duma.bg/koyto-stroi-dvortsi-za-detsa-rushi-stenite-na-zatvorite-n4080

Маргарита Мартинова

Във Виена нищо не трябва да бъде възприемано само за себе си. Отделиш ли архитектурата, многочислените галерии и изложби, културния живот от протичащите в града събития и от грижата на общината за нейните граждани - пъзелът няма да се нареди.
Все едно си ходил на куц крак във Виена, ако забележиш само потъналия в лукс и вкус дворец Шьонбрун (бивша лятна имперска резиденция) с неговите паркове и езера, със залите на император Франц Йосиф и императрица Елизабета, с драматичните истории на изключителна любов, разделена с дълга към отечеството, без да ти направи впечатление, че днес в една от тези зали под тежките полилеи най-обикновени туристи слушат "Моцарт + вечеря" срещу скромната сума от петдесет и няколко евро.
Ако говорим само за дворците и архитектурата на Виена, а отминем факта, че тя е люпилница на съвременни творци - пак ще бъдем едностранчиви. Затова непременно трябва да се спомене, че във Виена изгря звездата на най-атрактивната и скъпо платена оперна прима, дошлата само преди осем години от Украйна Анна Нетребко, която "успява да превърне всеки спектакъл в собствено шоу". Но тогава трябва да разкажем и за световно известната певица Ани Ленъкс, посветила последните си години на каузата на болните от СПИН, която пя това лято на "Heldenplatz" пред петнадесетхиляден митинг, без да вземе нито цент. (За да прочетеш пърния текст, последвай линка).

МАЛЪК РАЗКАЗ ЗА ДЪЖДА БЕЗДОМНИК

Живях в мансарда. Тропаше дъжда.

Бърбореше си нещо без да млъква.

Вода се стичаше от двете рамена –

закъсал пътник,

тъжен и размъкнат.

Объркал се, защото е валял,

без спиране,

стотици километри.

Върху чадъри само е вървял,

под облаци навъсено-безцветни.

Мансардата ми –

птица без крила,

през покрива - само луната свети,

не знам защо,

точно нея избра.

Не търся логика във дъждовете,

във ромона, по-нежен и от стих,

написан с капките прозрачни

по стъклата.

Не го разбирах, но го приютих.

И пак ще си повторя добрината.

Не помня каза ли дъжда -

Благодаря!

Но помня галеше ръцете ми, лицето.

Събудих се.

По пода ми – вода,

а лампата, оставена да свети.

Навън прозорците посрещат утринта,

очи отворили,

измити и огромни.

Къде ли някъде, накрая на света,

пак барабани моят дъжд бездомник?

@Маргарита Мартинова