ОГЛЕДАЛА
Остана
красотата ти във мрака,
защото
толкова безкрайно те обичам.
Очите,
облачни до синьо и устата
със
името, с което ме наричаше.
И
на раздялата студеното послание,
врабче,
нестоплено с дъх ми или с длани.
Стои
си там, не се отдалечава,
нито
изчезва, нито оживява.
Край
мене всичко – тебе отразява.
Не
мога нито крачка да направя,
без
образът ти да се връща и изгрява.
Безумно
е и – някак закъсняло.
Магично
е. Все към едно се свежда –
приключило
е. Тъжно, отмиляло.
Живее
- и е болест и надежда.
Безплътно
е – то вече няма тяло.
Божествено
– на кръст ме приковава
и
по извивките на времето се плъзва,
докато
стигне там, отдето тръгва.
Във
паметта ми ден и нощ възкръсва.
В
живота вече няма огледало,
което
само мен да ме оглежда.
Защото
краят си. И си начало
на
пътя, който пак към теб отвежда.
Маргарита Мартинова
