Представена публикация

СПИСАНИЕ „ВКУСОТИИ В ЧИНИИ“ Е ВЕЧЕ ПО ПАВИЛИОНИТЕ!

Имаме ли нужда от добра вест? Да! - Ето я: "Вкусотии в чинии" - тържество на добрият вкус с повече от 100 рецепти в брой 8 ...

четвъртък, 22 ноември 2018 г.

"ЖИТИЕТО НА СВЕТОТО СЕМЕЙСТВО" Маргарита Мартинова - стихове





ЖИТИЕТО НА СВЕТОТО СЕМЕЙСТВО

(Детство „в 6 часá след войната“*)

По белите полета на безкрая,
наречен в спомените „детство“,
изприпка конче, спънато с букаи
по пътя си – клонящ към неизвестното.
Дали часът бе точно шест – не зная.

В едно съм сигурна, че бе подир войната.

Светът се сбираше във мъничките стаи
под звездните пагони на Бащата.
На коленете му седеше тишината,
след фронта пътя си намерила.
А майките – с ръцете онемели
от тежките торби на недоимъка,
заплитаха терлици на децата.
Щастливите жени на фронтоваци!

Защото точно в 6 часá – подир войната,

получиха мъжете си обратно.
Но тишината пак обуваше ботуши.
Тръбата викаше военните във строя.
Светът отново беше зъл и непослушен.
Бащите се подготвяха за боя.
Пред хората изглеждаха герои
любимите, научени на верност.
Децата плачеха в съня си неспокоен.
Беззвездна бе нощта.
Нощта бе черна!

А беше само 6 часá – подир войната.

По-лесно можеше и хляб да се намери.
Жените слагаха изкуствени гердани.
Със марципани утешаваха децата.
Измервахме си радостта в купони
и със звездите – на бащите офицери.
Поделяхме блестящите пагони
между Родината и бедното си детство.
Не беше честно!

Защото минаха години от войната.

На кончето му пуснаха юздата,
самичко букаите си изхвърли.
Но и до днес на спомена реката
звездички все му носи, вместо перли.
А пък часовникът с тиктакащите нерви
повтаря със замръзнала стрелка:

 „Във 6 часá! Във 6 часá!“…

Маргарита Мартинова
--------------------------------------------------
* Алюзия с думите на Водичка , който определя среща на Швейк: „След войната, в шест часа вечерта.“


неделя, 18 ноември 2018 г.

"НЕИЗВЪРВИМИЯТ ПЪТ КЪМ АТЛАНТИДА" Маргарита Мартинова - стихове



Ще търсим цял живот (поне)
изгубената Атлантида.
Сърцето кейове кове
мечтите ни да акостират.
Ще ровим с немощни ръце,
в савана скритен на земята.
Ще сътворяваме ракети,
да я намерим на Луната.

А над села и градове
безмилост тегне – всепризната.
Окъпа тя с брутално "Не!" 
дете – на майката в сълзата.
На хляба твърдата кора
на стария бедняк подава.
Палето трича във река.
С безсилния се подиграва.

И във живота костелив,
се чупят зъбите на времето.
Гласът - наполовина жив,
вече е шепот, унижение.
Викът, пронизан с острие,
нечут, увисва по средата.
Мълчат съседските врати,
разпънати от тишината…

Отвън светът все се люлей,
като надрусан с опиати.
Във всекиго от нас живей
целта, която Бог ни прати –
една мечтана Атлантида,
потъваща във тайна вечна.

И пътят, който я постига –

неизвървим. И безчовечен.

Маргарита Мартинова