"ПОЛУТОНОВЕ" Маргарита Мартинова – стихове

                         ПОЛУТОНОВЕ

Така е рано, ах, така е рано!

Сладнее гроздето последно, необрано,
върху решетката на тънките си вени.
Вън късна есен кожата си бели
и падат люспите
под голите панели.
А слънцето от игленика бледен
не е извадило докрай иглите.
Трамваите, без пътници
останали,
се влачат уморени и пребити.

Така е рано, ах така е рано!
По-рано е, отколкото изглежда.

Вървят мъже към първата си смяна
с изсъхнала по бузите им пяна.
От масата грижливо са обрани
на вчерашния ден трохите.
Крадливо мракът
със крака издрани
през недоспалите стъкла поглежда
и търси нечия забравена надежда.

Така е рано, ах така е рано!
Така е нереално и безбрежно!

Денят поставя своите капани.
Сънят не иска
от кревата си да стане,
защото остри са лъчите на зората,
наболи върху шишове земята.

А е тъй рано, ах така е рано!
Криле на ангели над топлото ти рамо.

В главата стих отчаяно звучи –
не си отивай, „Миг прекрасен, спри!“.
Будилникът звъни и прави рани.
Във ракли сънищата
са прибрани.
Кафето в чашата на утринта горчи.
Във огледалото е друг, но не и ти.
Нощта отнесла е
любовните тюрбани,
с които е красила вечерта ни.

А тъй е рано, ах така е рано!
Дори по-рано би могло да стане.

Да е по-дълга, можеше, нощта ни,
в която сънищата са така реални.
А утринта – не толкова задръстена,
мъглива, негримирана и мръсна.

И ще е късно през деня. Безумно късно!

Маргарита мартинова

"АЛЕНИ ЗАЛЕЗИ" Маргарита Мартинова - стихове

АЛЕНИ ЗАЛЕЗИ

Дори и залезите алени си тръгват,

нощта е легнала

пред моята врата.

На Пепеляшка тъжна се преструва,

свалила златния си чехъл на прага.

Но иска аз да го намеря,

да го повдигна и премеря.

Да вляза с него

в черната каляска,

която моят сън все стряска.

Оставила е в него не паричка,

а някаква си

падаща звездичка

да ме изчаква дълго и злорадо,

докато ме замъкне в ада.

Дори и изгревите пурпурни да си отидат,

на прага на живота ще седя.

Не оня, през когото всички влизат,

а прагът пред вратата с тъмнина.

Не се боя.

Нали и там ще виждам –

отдавна вече нося очила.

Усещам слънцето,

когато ще изригва.

Докосвам ангели с опърлени крила

да бродят по земята без пътека.

И всеки с накатранена душа.

Помежду тях са

няколко човека,

без маските от нимби и пера…

Застанала на залеза пред прага златен,

очаквам пътят сам

пред мен да спре.

И от ослите си човеците да слязат,

да ме попитат, дали съм добре.

За да им кажа,

че съвсем са недостатъчни.

Солта им малко е –

за хляба на земята.

И още, че в живота си, в остатъка,

не срещнах

и не върнах

добрината.

Седя в краката на залязващото слънце

и чакам хората,

с които се обичахме

да посадят пшениченото зрънце,

запазено по милост

под косите ми.

            Маргарита Мартинова