ЕДНА ЖЕНА УГОВАРЯ МОРЕТО
Море, не искам да те имам.
Пълзиш в краката,
нежно лягаш.
Но си студено и си зимно.
Отвържеш ли се –
ще избягам.
Не ме притегляй.
Остави ме
на крайчето ти да приседна.
Да те наричам с нежно име.
Дори да кажа:
Целуни ме! -
по думите не се подвеждай.
При теб ме води
безнадеждност.
Гори ме, пари ме следата,
от оня ураганен вятър,
отнесъл,
без да ме помоли,
поне единствен път,
за прошка,
изпод краката ми – земята.
Не мъка храня във душата,
акула в нея се всели.
Напада мислите ми нощем
и все е гладна,
иска още.
Не ще да се успокои.
Една е думата – разплата!
Море, ти знаеш, научи ме,
на яростта си,
тъй позната.
Кажи, как влачи в дълбината
на шквала яростен вълната,
докато всичко заличи.
В живота трябва да се търси
победа, а пък не реми.
Защото иначе ще тръгнем
оттук
с отворени очи.
Море, не теб исках да имам.
Но мой приятел остани!
