"ОБЕТ ЗА МЪЛЧАНИЕ" Маргарита Мартинова - стихове

ОБЕТ ЗА МЪЛЧАНИЕ

Ще сложа днес мълчаната си риза.

Очите – от любовните си нощи.

Ръцете, със които

съм прегръщала.

Деня ще питам – иска ли ме още.

Няма да бързам,

първо ще навия

часовника - обратно да върви.

В сандък с чеизи сянката ще скрия,

да не би някой

в зид да я вгради.

Ще съм прозрачна и съвсем невидима -

гнездо на птица, свито между клони.

На облаците

от небесните балони

ще пия дъжд, щом жажда ме догони.

Днес искам да вървя сред тишината!

И никой във ухото да не вдява,

на кукувиците

от преждата кафява.

Та после дълго

да изхвърлям от главата

яйцата на безгрижното им лято.

Днес искам да съм само аз самата!

Ще подминавам, без да се здрависвам.

Ще си спестя

между ръцете ни искрата,

със полюси – от обич до разплата.

С усмивка, върху устните разплискана.

Днес само искам – да съм истинска!

С единствена любов

да съм богата.

Очите ми - да ги намери

светлината.

И радостта да запрепуска в тялото.

Днес искам да си върна пак душата,

каквато беше във началото.

Маргарита Мартинова

"БЛАТОТО" Маргарита Мартинова - стихове

              БЛАТОТО

Оттича бавно блатото на лятото

през всеки ден - на есента.

Напуснаха и жабите водата му.

Ще дойде скоро

краят на света.

Показността изгуби своя смисъл

под похлупака на одърпани дървета.

И шоколадът ни 

от кожата се свлича,

в едно със спомена, останал от морето.

Не ставаме по-млади от въздишките –

балони, спукани със жлъч от битието,

от фасовете, залепени

с безразличие,

на тъжния ни град върху лицето.

Умира бавно блатото на лятото –

навярно ще се точи цяла есен,

повлякло с себе си

потъналите празници,

по улици с оронени павета.

Изкорениха даже розите на Принца.

тъй беззащитни, 

стъпкани и газени.

Прокудиха детето от сърцето му

и той си тръгна, 

без да ги опази.

Ще чакаме ли гръм да ни разтърси,

за да раздвижим блатото с гнева си?

Гневът до днес останал непотърсен –

угаснал, като старец, във съня си.

Маргарита Мартинова