"ПОХИЩЕНИЕТО НА БЯЛАТА РИЗА" Маргарита Мартинова - стихове

ПОХИЩЕНИЕТО НА БЯЛАТА РИЗА

Някой открадна бялата ми риза,

доверчиво простряна на простора.

Уж само слънцето

съм пускала да влиза

понякога -  да бъбрим край стобора.

Уж само кучета минават - без стопани,

останали без хляб, вода и стряха.

(Човешките животи овършани,

без много шум,

във Лета се изляха.)

Не е и птица! Всички отлетяха.

Полетата ги изкълваха врани.

Не са деца! 
Едничка тишината

седи по чиновете разковани.

Кому потрябва ризата ми в бяло,

самотен сняг върху високо било – 

щом празник няма, 

няма и венчило,

камбаната не бие на умряло?

Дори и бирник в селото не влиза -

заглъхнали са клетви и закани.

Не вярвам за една,

едничка, риза

да бие път до празните мегдани.

Бях я развяла, като бяло знаме.

Вик безнадежден,

че съм се предала.

Във нищото – прашинка оцеляла

и тя готова пътя си да хване.

Но сметка без кръчмаря не излиза – 

"капо" не ще 
животът да остане.

По светло, насред къщи попиляни,

той похити последната ми риза…

Маргарита Мартинова

"НАГЛЕДАХ СЕ НА ИЗГРЕВИ И ЗАЛИВИ" Маргарита Мартинова - стихове

                   ДО ВТРЪСВАНЕ...

Нагледах се на изгреви и заливи.

На люспите искрящи по морето.

На самотата споделена на таляните.

На риби, плачещи в подводните савани.

На чайките, със белите кореми,

нагледах се, във въздуха над мене.

И на парливите целувки на медузите,

които кожата ти могат да охлузят.

Искам една обикновена вечер.

С възглавница от галеща ръка.

Да виждам хората край себе си облечени.

Без бронз, нагар, с олющени тела.

Нагледах се на заливи и залези.

Искам да бъда вече у дома!

Маргарита Мартинова