ПОХИЩЕНИЕТО НА БЯЛАТА РИЗА
Някой открадна бялата ми риза,
доверчиво простряна на
простора.
Уж само слънцето
съм пускала да влиза
понякога - да бъбрим край стобора.
Уж само кучета минават - без
стопани,
останали без хляб, вода и
стряха.
(Човешките животи овършани,
без много шум,
във Лета се изляха.)
Не е и птица! Всички отлетяха.
Полетата ги изкълваха врани.
Не са деца!
Едничка тишината
Едничка тишината
седи по чиновете разковани.
Кому потрябва ризата ми в
бяло,
самотен сняг върху високо
било –
щом празник няма,
няма и венчило,
камбаната не бие на умряло?
Дори и бирник в селото не
влиза -
заглъхнали са клетви и закани.
Не вярвам за една,
едничка, риза
да бие път до празните
мегдани.
Бях я развяла, като бяло
знаме.
Вик безнадежден,
че съм се предала.
Във нищото – прашинка оцеляла
и тя готова пътя си да хване.
Но сметка без кръчмаря не излиза –
"капо" не ще
животът да остане.
животът да остане.
По светло, насред къщи
попиляни,
той похити последната ми риза…
Маргарита Мартинова