"НЕДЕЙ МИ ОТГОВАРЯ!" Маргарита Мартинова – стихове

НЕДЕЙ МИ ОТГОВАРЯ!

Защо ли все те ровя в паметта си,

а ти се криеш в тъмните й ъгли.

Вън лястовицата тревожно търси

гнездото, дето някой и изхвърли.

Самотницата днеска изгори

увехнали писма от младостта си.

На просяка монети подари,

за було не успяла да ги спастри.

Защо ли ровя на дърветата листата.

Късметите отдавна са обрани.

И закъснелите ми пръсти са наясно –

не са повикани, не са желани.

Защо ли се препъвам в паметта си,

в прага прекрачен, в мисли разпилени.

В устата, в уморените клепачи,

в очите ти, зад маската на здрача.

Защо ли търся във отиващото лято,

пътеките отдавна извървени.

Водите са изтекли във реката.

И няма да се върнат зарад мене.

Маргарита Мартинова

"ХАРИЗАН ДЕН" Маргарита Мартинова – стихове

ХАРИЗАН ДЕН

Есента в свойта златна градина,

със цветята на жмичка играе.

Вятър бял през косите премина –

да напомни на лятото края.

Сне зеления грим на листата –

черни клони отвиха лица.

Да ги крие, се спусна мъглата

и обви със чаршафи нощта.

Изведнъж се подкваси простора

и заля коли, къщи и хора.

Върху пътя, тъй ясен до вчера,

си слепец – без бастун, без опора.

Зад кормилото в миг се превръщаш

в шепа нерви, в изпружени пръсти.

Във очи, разширени до черно.

Във молба: „Помози - за последно!“

И се случи поредното чудо –

утринта през небето проби

с тънка сламка мъглата изпи.

Шанс ли бе или щастие лудо.

Побеляха косите на дните,

след инфарктния слалом в мъглите.

Днес във джоба си, твойта съдба,

златен талер, по милост, прибра.

Маргарита Мартинова

ННЕКА И НЕЙНАТА НЕВЕРОЯТНА ПЕСЕН "ДОЛИНА" (Nneka - Valley)

Ннека - Невероятната песен "Долина"

"АЛЮЗИЯ" Маргарита Мартинова – стихове

Последните дни на ласкавото есенно море са най-красиви,  заради своята самотност

АЛЮЗИЯ

Сега отново пясъкът е мой!

Морето гали жадното ми тяло.

Люлей го сред вълните, отмаляло,

по-нежно от ръцете на любовник.

Край него тишината – мъртва чайка,

е проснала крилете си на плажа.

Отидоха си – близки и познати,

приятелите, беглите любими,

със свойте имена неизброими,

написани със пръст върху водата.

Не помня даже името на залива,

на лодката с пречупени весла.

На профила, изрязан със върха,

на най-красивите, 
сред морските рапани.

Но пясъчното зрънце оцеля

и легна, като в мида, в паметта ми.

Тя го обвива с бисерни влакна,

измъква го от времето отминало.

През зимата самотна тишина

ще го превръща във любов,

каквато, никога, във същност,

не е имало.

Маргарита Мартинава