"СТО ГОДИНИ САМОТА" Маргарита Мартинова – стихове

С    СТО ГОДИНИ САМОТА

Такава празна самота,

край къщите и под небето!

Виси отчаяна луна

и със последни сили свети.

Угасват лампите в града.

В селата спят отдавна вече.

Чия, без капка свян, ръка

на дните радостта посече?

На чановете песента

изпрати във небитието.

С измама присвои труда.

Разтури нивите, полето.

Тя вкара всички в тежък филм.

Пробуди спящата Годзила.

И изпари се, яко дим,

онуй, що в мъки сме градили.

Защо ни трябваше без жал

да си променяме Съдбата?

Щом всеки втори би избрал

вместо в окоп, да е в кревата.

Щом още няма Караджа,

да поведе на бунт раята.

Виси на примката луна,

и сякаш търси с крак земята…

Маргарита Мартинова

"ПРОГОНВАНЕТО НА ПЕРСЕИДИТЕ" Маргарита Мартинова - стихове

ПРОГОНВАНЕТО НА ПЕРСЕИДИТЕ

Луната се препъна и се плисна

по черната покривка на нощта.

Небето се ядоса и поиска

спокойствие и малко тишина.

По звездопада се изнизаха звездите,

опърлиха високата гора,

окършиха листата на липите

и тупнаха във младата трева.

Не подозираха за своята безценност.

Не бяха чели Сент Ексюпери –

за хорската жестокост и надменност,

за любовта, измерена в пари.

… И ги изчопляха. И ги гасиха.

И ги претъпкваха в чувалите със крак.

Земята стана рана незашита.

Нощта, по-черна и от дантевия „Ад“.

Помогна им единствено Всевишния,

Дари звездите с ангелски крила.

На праведните връчи им душите,

и ги спаси от земните тегла.

Пред тях да плисне менче светлина,

зора разсънена излезе на балкона.

Под снежнобялата й риза заблестя

Зорница, като мъничка икона.

                Маргарита Мартинова