ИЗВЪН СЕБЕ СИ
И котката не ме обича вече!
Не ме обича времето.
Изляза ли навън – вали.
Не ме обича тялото.
Сърцето постоянно ме боли.
Не се обичам и самата аз дори!
По ръбовете на душата,
с ръждива тенекия дращя.
Отвън – спокойно, като в блато.
В мен
– тишината е крещяща.
Фанфари осемстотин дни,
в ушите свирят, чак боли.
Палатков град, напълно син,
дими, като пробит кумин.
Назад
се връща паметта
със
рехавата си метла.
С
червена връзка на врата,
през „блеснали
жита“ вървя.
И уж вървя, а пък стоя.
Не вън, а в мен, пада дъжда.
Пашкул в гърдите свива времето –
молец, надупчил бавно вените.
Как трудно е от себе да излетя!
За да намеря, кой да ме обича.
Дали това ще е молеца,
пробил стената на сърцето!
Но може и да е дъжда,
отмил и блясък, и ръжда?
Или ще е случайна котка,
по козината с електрични нотки,
поела от ръката ми храна.
Ще я погаля и ще разбера,
че някъде ме чака, който ме обича.
Или ще е случайна котка,
по козината с електрични нотки,
поела от ръката ми храна.
Ще я погаля и ще разбера,
че някъде ме чака, който ме обича.
Маргарита Мартинова