Представена публикация

СПИСАНИЕ „ВКУСОТИИ В ЧИНИИ“ Е ВЕЧЕ ПО ПАВИЛИОНИТЕ!

Имаме ли нужда от добра вест? Да! - Ето я: "Вкусотии в чинии" - тържество на добрият вкус с повече от 100 рецепти в брой 8 ...

сряда, 13 февруари 2013 г.

ПИРОГ С ПРЯСНО ЗЕЛЕ

ПИРОГ С ПРЯСНО ЗЕЛЕ: РЕЦЕПТА НА ЕЛЕНА МОЙСЕЕВА ОТ НОВИ ПАЗАР, НОСИТЕЛ НА ГОЛЯМАТА НАГРАДА "РЕЦЕПТАТА НА МОЯ ЖИВОТ" НА СПИСАНИЕ "ВКУСОТИИ В ...

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: ПИРОГ С ПРЯСНО ЗЕЛЕ

ПИРОГ С ПРЯСНО ЗЕЛЕ
НАЙ-ГЛЕДАНАТА РЕЦЕПТА В ИНТЕРНЕТ (ПОЧТИ РАВЕН БРОЙ КЛИКВАНИЯ ОТ БЪЛГАРИЯ И ОТ САЩ)

РИО, КАРНАВАЛ, ПО-КРАСИВ ОТ ЖИВОТА

KARNAVAL - НА КАРНАВАЛА В РИО ДЕ ЖАНЕЙРО ВСИЧКО Е БЛЯСЪК, РИТЪМ И КРАСИВА ПЛЪТ

РИО, КАРНАВАЛ, ПО-КРАСИВ ОТ ЖИВОТА

KARNAVAL - НА КАРНАВАЛА В РИО ДЕ ЖАНЕЙРО ВСИЧКО Е БЛЯСЪК, РИТЪМ И КРАСИВА ПЛЪТ

РИО, КАРНАВАЛ, ПО-КРАСИВ ОТ ЖИВОТА

НА КАРНАВАЛА В РИО ДЕ ЖАНЕЙРО ВСИЧКО Е БЛЯСЪК, РИТЪМ И КРАСИВА ПЛЪТ

РИО, КАРНАВАЛ, ПО-КРАСИВ ОТ ЖИВОТА



















вторник, 12 февруари 2013 г.

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА: РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНАwww.google.com

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

РИО ДЕ ЖАНЕЙРО – ТОЛКОВА КРАСИВО, ЧЕ ЧАК НЕ Е ИСТИНА

Христос се вижда отвсякъде. А стигнеш ли до него - ти виждаш навсякъде. Десет милионният Рио е в краката ти. Океанът е около него. Огромни фикуси - ка­то стогодишни дъбове, растат малко по-надолу край линията на влакчето, с което си прис­тигнал. 

Край челата на купестите планини минават облачета, сти­гат до теб, обгръщат те и за­минават. 
Пристигнете ли в Рио, тичайте веднага към хъл­ма "Захарната глава", качете се с лифта на неговия 400-метров връх, погледнете града отвисоко, надалеко и във всички посоки. Оттам ната­тък всичко останало ще ви се стори като маловажна под­робност от пейзажа. 
О, Боже, та тя е чисто гола! Тялото й е намазано с брокат, който хвърля искри. Бедрата й и изправените й гърди се люлеят в ритъма на барабаните.

Леят се багри, цветова блясъци, пера, костюми.
Около един милион долара струват само костюмите и обучението на всяка школа. 
Този карнавал е една вакханалия преди затишието на католическите пости
Катарзис, по времето на който и най-бедният може да се почувства цар или ца­рица за една нощ

Алея, която води към Рая
Тропическа растителност

Остров „Ита каруса”

Павилион в ботаническата градина


За вас пътува и написа: Маргарита Мартинова
Снимките направи: Станислав Иванов

Имах една мечта – някой ден да се разтопя под палещото слънце на Рио де Жанейро. Понякога и мечтите са генетично заложени – навярно тази е по линия на одеската ми бабушка.

Но за разлика от моя евентуален прародител Остап Бендер, аз не въздишах заради това, че мъжете там ходят само с бели панталони, а исках да се уверя - наистина ли жените танцуват самба съвсем голи, а на­около им бушуват водопади от викове, светлини и цветове?
И още – може ли да бъде, костюмите на карнавала да са по-красиви  от тоалетите на Лакроа и Галиано?
И още – наистина ли сградите са изградени от оникс, червен гранит и полускъпоценни камъни? Защото друго нямали...
Както се казва – мечтайте за да се сбъднат мечтите ви! Иначе животът ви ще се състои само от изпълнени планове. В една февруарска вечер, настанена неудобно в корема на „Джъмбо Джет", излетях за  града на градовете – Рио де Жанейро.
Но който е пътувал знае, че първо трябва кацнеш в Париж, и чак тогава да отлетиш за Бразилия.

Да провлачиш крак из Париж с... ръчен багаж 

Доплатих си за една нощувка във френската столица и реших да вдишам за пореден път от изискания френски дух и красота. Слязох от автобуса близо до Триумфалната арка и тръгнах да си догледам скулп­турите на Роден. После продължих към реката. Сена беше събрала влага и студ край бреговете си. По кея плаваха корабчета-ресторанти, препъл­нени с туристи, вечерящи на свещи. По „Champs-Élysées" се разхождаха тълпи до среднощ, сякаш беше бо­жи ден. Поизмръзнала от студа и вятъра, започнах да се питам – защо взех толкова тежък ръчен багаж, та сега трябваше да го влача по булеварди, метро и автобуси. Какво носих ли? Пълно лятно снаряжение, като започнеш от чехлите, минеш през джапанките, лят­ната пола с волани, жарсената блузка, обици от раковини и коралов гердан (в Рио крадели всичко златно по теб - досущ като у нас). Бях сложила и индийско дънково яке на цветя, защото си представях, че в горещата страна всички ходят пъстроцветни, като папа­галчета. Колкото повече ми натежава­ше куфарчето, толкова повече с ядос­вах на себе си: „Там не може през февруари да е 36 градуса.” А и какво ли щеше да ми стане, ако пристигна в хотел „Централ”, облечена, както съм си сега. Продължавах да се укорявам и по-късно, когато трябваше да влача малката си „двукол­ка" из безумните зали на аеропорт „Шарл дьо Гол". Летището приличаше на огромен делфинариум със своите стъклени сводове. То напомняше по модернистичност „Дефанс" - квар­тала с лунен пейзаж в покрайнините на Париж. Там небостъргачите бяха или тънки като филии от стъкло, или кръгли като кристални магически топки, или приличащи на огромни прозрачни рубик-кубове.

Под нас 9000 метра, навън минус 55


От коридор на коридор и от изход на изход, най-накрая се наредих на правилното място - опашката от петстотин  презокеански пътници, пътуващи за Рио де Жанейро.
Не е интересно да ви разказвам, как съм прекарала 11 часа в корема на „Джъмбо". Местата в туристичес­ката класа бяха много икономични, между седалките нямаше почти никак­во разстояние. Пред всеки бе монтира­но едно малко плазмено телевизорче, което ти показва, че летиш на 9000 метра височина, че температурата вън е минус петдесет и пет градуса (може би ако случайно ти хрумне да се поразходиш). Върху монитора плуваше кръстче, което показваше къде се намираме. А се намирахме дълги часове върху една почти безкрайна океанска синева. Ако се случеше нещо, и спасителните жилетки нямаше да помогнат... Яденето беше на корем - непрекъснато зареден бюфет между двете хранения.
Прелетяхме ня­къде около шест хиляди мили и кац­нахме в Рио с четири часа назад от парижкото време и с тридесет градуса напред от парижките температури. „С писък” излетях към тоалетната, за да сменя своите топли одежди с онези, летните, от ръчния багаж, дето през цялото време в Париж ги облъчвах с негативизъм.
Остана­лата част от малкото ни българско стадо, което се разхождаше из Шарл де Гол със свободни ръце, сега изтляваше в собствения си сос. Бразилците не бър­заха за никъде и един служител обра­ботваше петстотинте пътника. Когато стигнаха до нас, аз с последни сили промълвих: „Карнавал!" Те усмихнато отвърнаха на паролата също с: „Кар­навал!". И тази единствена дума ме превърна в приятелка, не подлежаща на граничен контрол...
След час бяхме добре дошли в хотел „Централ" на главната бизнес улица „Рио Бранко". Стаите - чисти, банята - мръсна. Хладилникът - пълен, климатикът - невключен. Това не се траеше. И въпреки всичките предупреждения - да не ходим нощем, за да не бъдем набити, ограбени и прочие, нашият български батальон се втурна от по-голямата към по-малката жега на среднощен Рио. С ра­мене, прилепени като при римските кохорти, с тела, готови за отбрана, ние бавно напредвахме по „Рио Бранко". Подозрително се оглеждахме - някой тъмен (в буквалния смисъл на думата) субект да не ни приближи отпред или отзад, докато... се спънахме в първия „труп". След секунда - в следващия. И още, и още... Няма шега, няма майтап - напречно на тротоарите, върху картонени пос­телки, а и направо на земята, лежаха неподвижно хора, на които само дето им липсваше номерчето, закачено на палеца на крака. Не че не бяхме чели, как полицията нощем е разстрелвала малки бездомници. Но пък тези бяха възрастни! После разбрахме, че така си спяли. Работят, работят, а вечер им е скъпо да вземат превоза до своя „фавел" (фавели - бедняшки гета, до които туристическата разход­ка с джип и охрана струва 45 долара, как ли пък няма да ида, и у нас си имаме „факултето"), затова се тръшват на тротоара. Камъните - топли, нощта - гореща, друго не им трябва.
След драматичното първо запозна­ване с града, което бе едва ли не на бегом, се прибрахме в охладнелите вече стаи и заспахме горчивия сън на хора, току що прозрели, че са похар­чили  напразно спестяванията  си...

Отгоре изглежда - все едно виждаш Рая 

Рио де Жанейро е най-красиво разположеният град в света. Бели небостъргачи, забодени като кокичета в лехичките между зелени купести планини, бавно се стичат към прекрасните заливи, поръ­бени със златния ситен пясък на плажовете Копакабана, Ипанема и Леблон. Лагуна с платноходки и двадесеткилометров мост, про­тегнат през океанските сини води, за да свърже двете части на града, самолети, които блестят в небето, вертолети, носещи в утробите си прехласнати туристи. И огромни птици, кръжащи като гигантски лястовици в часовете, когато още не е паднала звездната нощ. Край еднопосочни шест лентови булеварди зеленеят високи палми, а в капанчетата  край тях момичета и момчета с божествени тела пият със сламка изстуденото мляко на кокосо­вите орехи. Някъде в далечината, над цялата прелест на този земен рай, тридесет и шест метровият гранитен Христос от Корковадо е разперил ръце. Осемстотин метровата планинска ска­ла, върху която е стъпил, е негов естествен постамент. Христос се вижда отвсякъде. А стигнеш ли до него - ти виждаш навсякъде. Десет милионният Рио е в краката ти. Океанът е около него. Край челата на купестите планини минават облачета, сти­гат до теб, обгръщат те и за­минават. Огромни фикуси - ка­то стогодишни дъбове, растат малко по-надолу край линията на влакчето, с което си прис­тигнал. Тук всичко е направено от гранит и оникс. Както и самия град. Полускъпоценните камъни са навсякъде - в пос­тавките на чашите, в облицов­ките на фоайетата на престиж­ните хотели, по чантите, по обувките, по сувенирите. За да оцените още в началото цялата тази необикновеност, запомне­те моя съвет: пристигнете ли в Рио, тичайте веднага към хъл­ма Захарната глава, качете се с лифта на неговия 400-метров връх, погледнете града отвисоко, надалеко и във всички посоки. Оттам ната­тък всичко останало ще ви се стори като маловажна под­робност от пейзажа. Но из­вършете своя малък самосто­ятелен подвиг,  още преди да сте се срещнали с местната фирма - организатор на прес­тоя ви, за да не допуснете грешката, която допуснах аз.

Тук няма - „днес", всичко е - „утре”


Москович е името на чове­ка, който ще ни осигури различните там посещения. И най-важното, билетите за трите вечери на Карнавала. В сайта пишеше, че сър Москович притежава петата по големи­на в Бразилия туристическа фирма. В едностайния офис на съра обаче заварихме само ед­на секретарка, два компютъра и един телефон. Самият Мос­кович очевидно беше на по­викване. Тогава още не знаех, че за бразилците всичко е „маня­на", което значи - може и утре. Така че, човекът не бързаше да дойде. Накрая все пак купихме билетите само с двойна над­ценка. Но на другия ден сърът си изби парите, като продаде на следващата група заблуде­ни българи вместо по 120 по 140 долара същите места, в същия сектор, за същите дати. До края на престоя ни оба­че ядът ми към Москович мина, защото надцакването и времегубенето, което нарекох­ме помежду си „маняна", бе­ше вездесъщо. Беше национа­лен бразилски приоритет - ка­то футбола и карнавала. Животът течеше с онази бавност, каквато Маркес бе описал в „Сто години самота". Дори на заминаване ми се случи почти съ­щото: когато трябваше да пла­щам изпитото от заредения хотелски хладилник, тримата служители от рецепцията се потопиха е едни безкрайни из­числения. Аз в това време отидох на плаж, върнах се. Отидох до пристанището да видя най-големия пътнически кораб „Куин Мери 2", върнах се отново. А те изчисляваха и изчисляваха. Можеше да ста­не „маняна" и да изпусна са­молета. Ставаше дума за 12 реала в повече, които отгоре на всичко нямах нищо против да им дам. Заради тях изпус­нах   магазините   и   пазарувах сувенири от летището на седем пъти по-скъпа цена.

„Пакетирането'' на витрините – срещу народната любов







Денят, изгубен така без­славно в очакване на скапа­ната малка сметка за изпитото от мен, всъщност бе единственият ден от престоя ни, в който банките и магазините бяха напълно „отковани" - мо­жеш да обмениш пари, да купиш обувки, чанта (всичко от истинска кожа). Навярно мислиш, читателю мой, че съм сбъркала думата от гор­ния ред? Че вместо „отворе­ни", съм написала „откова­ни"? О, съвсем не! Прочети нататък: Това се случи в първия ни петък, вечерта. Разхождай­ки се по Рио Бранко", с невярващи очи видяхме, че пред всички големи витрини са стоварени купища летви и работници издигат от тях не­що като залесителни пояси. Хотелската управа с гордост ни обясни, че от утре градът е затворен, закован, едва ли не зазидан, защото... започва карнавалът! Никой няма да работи. Няма да пазарува. Няма да спи. Всички ще иг­раят самба, ще свирят, ще пеят, ще се разхождат с мас­ки  и  костюмирани.
Нея нощ ме  събудиха музика   и   викове.   Море   от танцуващи хора се плискаше по „Рио Бранко" точ­но под прозорците ни. Платформи с високо­говорители, на които някогашните  сини митинги  в София  са бледо подобие, раздираха нощта. Едни групи бяха в живописни облекла. Други - полуголи. Трети - полуобле­чени. Но най-важното - под­скачащи.

Един карнавал гледал - друг го окрал



На другата сутрин ми разказаха, че двама съпрузи, от друга група, почувствали неудържимо желание да слязат долу и да се смесят с тълпата, за да изпитат тяло в тяло усещането за всенародно веселие. В един момент обаче мъ­жът усетил и нещо друго - чуж­до тяло в собствения си джоб. Оказало се, че това е пребъркващата го ръка на тъмен танцуващ бразилец. Нашене­цът стиснал грабливите пръс­ти, а пръстите стискали пор­тфейла му. И точно когато българинът бил близо до по­бедата в тази разновидност на канадската борба, танцуващи­ят самба напръскал очите му с пяна и избягал с трофея си. „Първият сноп падна” – както казваха някога по телевизията. Обещах си да бъда много внимателна.
И така под прозореца ни пет нощи народът вилнееше. Но витрините на „Рио Бран­ко" бяха заковани с два и половина метрови прегради и постоянно запокитваните празни бутилки от бира се удряха тъпо в дъските, без да счупят ни едно стъкло. На шестия ден улицата беше разкована и изглеждаше почти като нова.
Ние обаче не се смесихме с народа. А като тузари си поръчвахме такси (през то­зи период всички дънеха само на двойна тарифа) и стискайки нашите красиви гланцирани билети с маг­нитни ленти, всяка една от вечерите минавахме през три щателни проверки, където и папагал не можеше да прехвръкне. После получавахме рекламни кърпи, списания и презерва­тиви и час и половина по-рано от уреченото време ся­дахме върху амфитеатралните циментови стъпала на срав­нително евтиния ни сто и двадесет доларов сектор на Самбодрума.

Горе – вавилонско стълпотворение,
долу - ангелско дефиле



Валеше дъжд. Спираше. Веднага изсъхвахме. Пак ва­леше. Пак изсъхвахме. Сауна. Носачи с огромни кашони, пълни с кола и бира, преми­наваха през морето от хорски глави, както Мойсей е разцеп­вал Мъртво море. В началото се оглеждахме страхливо за фотоапаратите и камерите си, но около нас повечето бяха успокоително светлокожи. Имаше студенти, пристигнали от Европа барабар със спал­ните си чували, като щяха да си заминат сутринта направо оттук. На по-горните редове седяха и китайци, и мексикан­ци, и индианци. Някои гушкаха пеленачета. Но в момента, когато музиката по говорите­лите гръмваше, прожекторите образуваха свод над Самбодрума, а илюминациите затрещяваха  като  обезумели  картечници, всички скачаха прави и разкършваха снага в ритъма на самбата. В девет часа  вечерта дефилирането на школите започваше и оттам нататък нямаше да видите някой сед­нал в течение на осем часа.
Дефилето тръгваше от предния край. Отпред вървяха ръковод­ните кадри в дълъг строен ред. След тях бяха знаменос­ците. После - децата. Също както у нас на първомайските паради. Но прилика­та свършваше до момента, в който се задаваше платформата на съответната школа. Обикновено тя е тематично украсена  - посвещава се на мира, на цветята, на победата над робството, на вой­ната, на опазването на природа­та, на научните открития на ве­ка. И т.н. Огромни каширани фигури на коне, кучета, гла­диатори, гъсеници, тигри и пр. И всички движат очи и въртят гла­ви. А около тях, целите в паунови пера, в костюми, ко­ито създават илюзия за пре­ливащи се цветови вълни, със стилизирани маски, изработе­ни майсторски, разкошно и прецизно, с гънещи се тела в ритъма на гърмящата по мо­гъщите уредби самба, дефи­лират участниците в школите.

Голотата - по-красива и от най-красивите костюми



О, боже, та тя е чисто гола - тази на върха на платфор­мата! Тялото й е намазано с брокат, който хвърля искри. Бедрата й и изправените й гърди се люлеят в ритъма на барабаните. Върху главата си има диадема от пера. Нозете й са обути в сандали поне с десет сантиметрова платформа и двадесет сантиметрови токо­ве. Как се задържа върху тях? И   как   не   пада   от   високата
шест метра площадка?
Ето и другата, която танцува пред платформата. И тя е само по плът и по пера. И какви пера! И каква плът! Тук силикона сам Господ го е сложил. Няма нужда от пластичен хирург. И двете са като богини. Едната - съвсем черна. Другата - бяла като шведка. След това идва следващите танцуващи бедра. Отпред - малко брокат, отзад - нещо като прашки. Върху  зърната - залепена по една детелинка.  Върху косите - диадемата - като разперена паунова опашка. Публиката се дере, подскача. Дефилиращите се покланят и пак танцуват. Но зад тях приижда нова школа - леят се багри, цветова блясъци, пера, костюми. И ня­ма нещо да е посредствено, да е как да е. (Ами, цяла година само това правят - готвят се! Около един милион долара струват само костюмите и обучението на всяка школа. По време на карнавала обаче всичко се избива от билети, от реклами. По триста долара се предлага кос­тюмът - ако искаш да си го купиш   от   дадена школа   и  на дефилето да вървиш на опашката след нея.)
Има групи само с бели участни­ци. Има и само с черни тан­цьори. Трети са смесени. Как­то и самите бразилци - пред­ците им са били индианци, негри, францу­зи, португалци (официалният език тук е португалският).
А и този карнавал - и той е едно продължение на някогашните дионисиеви  тържества, и той е една вакханалия преди затишието на католическите пости. И по-точно бих казала – едно непостигнато от другите народи сътворяване на красо­та - само тук, в Рио! И само в този момент! Катарзис, по времето на който и най-бедният може да се почувства цар или ца­рица за една нощ. Нощта, в която той и неговата школа дефилират!

И се попитах: „Би ли живяла тук?"


Взирах се внимателно около себе -  какво от карнава­ла е пренесено в бита и ежедневието на този народ? Пъс­тротата на цветовете? Красо­тата на дрехите? Смелите цве­тови решения или стилната оригиналност на накитите? Бих казала - почти нищо! Бра­зилците - и бедни, и богати, ходят облечени в безцветни, ненатрапващи се дрехи. Няма шарени блузки (аз май бях единствена в моята одежда на големи червени рози, купена от Париж), няма оригинално изработени бижута по витрините (освен те­зи със скъпоценни камъни).
Може би единствено в при­готвянето на храната са пре­несли този артистизъм. В рес­торантите, в които можеш върху огромна чиния да пос­тавиш сто вида апетитни яс­тия и да платиш само според грамажа, гледката е като на цветен пазар. Вкус и красо­та! Предлагат и мусака, и боб, и тиквички, и патладжа­ни, и „шопска" салата, и прекрасни риби, и кралски скариди, и леки торти. Хап­нах даже плодово кисело мля­ко „Данон", досущ като у нас. Пих от чудесната им бира. Накрая се попитах - ако се наложи, би ли живяла в Рио? И си отговорих почти с – „да”.
Но когато на връщане ми­нах пак през Париж, се почув­ствах като блудната дъщеря, ко­ято се е завърнала най-после в уютния си, красив, премис­лен до всеки детайл, запом­нящ се с всяко кътче, дом. Това си беше Европа! Според мен – ге­ниално сътворената Европа! 
В София ежедневието ме погълна - все едно че никога не бях ходила никъде. Всеки ден нещо дребно ме караше да полагам огромни усилия, за да го преодолея. Напрегнатост и несигурност - и после хепи енд – ето с това си бях свикнала и явно, че колкото и парадоксално да звучи – ми действаше успокояващо.






ПРИКАЗКАТА, КОЯТО СБЪДВА ВСЯКА ГОДИНА ХИЛЯДИ МЕЧТИ - НА БЕДНЯЦИТЕ ОТ ФАВЕЛИТЕ - ДА СЕ ПРЕВЪРНАТ В ПРИНЦОВЕ И ПРИНЦЕСИ, ОБОЖАВАНИ И НОСЕНИ НА РЪЦЕ, АПЛОДИРАНИ И ОКЪПВАНИ ВЪВ ВЪЗТОРГ И ЛЮБОВ, А НА ЗРИТЕЛИТЕ – ДА ИЗЖИВЕЯТ НАЙ-ГОЛЯМОТО ПИРШЕСТВО ЗА ОЧИТЕ И ЕМОЦИИТЕ – КАРНАВАЛА НА САМБОДРУМА – ПРИКАЗКАТА ЗАПОЧНА ДНЕС, В РИО ДИ ЖАНЕЙРО. ЗА СЪЖАЛАНЕНИЕ, ТОЗИ ПЪТ - БЕЗ МЕН.